Вчера ми се случи нещо, което не мога да ви го спестя и на вас. Но защо не мога да ви го спестя?
Тези, които живеят в София знаят много добре как се извършват контролите в масовия градски транспорт и какво е отношението между пътниците и контрольорите. Скоро даже имаше и случка, която даваха по новините (за контрольора, който напръскал със спрей пътник). А и ние си знаем колко бой са отнасяли контрольори и колко бой е отнасял някой пътник от тях. Е, как като знам какво е в София, да не проверя как е в Брюксел? :)
Ще започна с това, какво видях преди около 2-3 семици и после какво стана вчера, защото има известна градация :)
Преди около 2-3 седмици отивам аз на гара юг в Брюксел с метрото и когато пристигнах се качих на елеватора, който качва хората от нивото на метрото до нивото на гарата. По средата някъде на елеватора видях едно младо момче (на видима възраст около 20 години), което спореше с полицай. Полицаят беше доста по-дребен от него, но много наперено и в същото време учтиво му приказваше нещо. Аз си помислих: „как може един полицай на такова оживено място” и в същият момент елеваторът ме изкачи на нивото на гарата, където видях още десетина полицаи. Дълго се чудих какво правят полицаите точно и защо са там. Вчера си отговорих на този въпрос.
Вчера (събота), в 07:00ч. сутринта влизам аз в една метростанция (отивам да хващам влак за провинцията - на обиколка из градовете в Белгия, трябваше да тръгна рано) и на около 10-15 метра преди мястото където спира самото метро видях двама полицаи. Носеха бронежилетки, ясно се виждаше кобура на пистолета, абе изобщо мене малко ме достраша. И какво мислите правеха те там? Проверяваха билетите на хората! Шах и мат за мен.
Единият ми взе картата за градски транспорт, погледна я внимателно, но бързо и ми я върна. И продължавам аз напред още неосъзнаващ как може полиция да проверява за редовността на пътниците, докато пред мен в далечината се зададоха още трима полицая. Хората около мен спокойни, вървят си, само аз гледам като теле в железница.
Разбира се, проучих аз въпроса и се оказа, че тук това си е нещо нормално. Полицията прави проверките (поне в метрото видях и за там съм сигурен) и ако си нередовен, трябва да извадиш 75 евро за глоба, а ако нямаш на ръка следват две взможности: 1) показваш документ, че си легално пребиваващ тук, имаш адрес и т.н. и те ти пишат фиш; или 2) ако нямаш документ или си съмнителен – директно в полицейското управление. Дори научих за хора (нелегално пребиваващи тук – включително и българи), които заради нередовен билет ги депортират в България. Изумително нали?
Само да ви кажа цената: един билет тук за градския транспорт (метро, автобус, трамвай) струва 1.50 евро или 2 евро ако си го купиш от шофьора и важи 1 час дори и да смениш превозното средство. Има разбира се и билети за 5 или 10 пътувания, които струват съответно 6.50 и 11 евро. Сами преценете дали е скъпо или не.
На мен поне ми се стори странно и в същото време интересно, че тук проверките ги прави полицията. Чудя се дали и ако в България е така, няма да е по-добре?
Полицията тук ми проверява билета !
Домът за деца в Брюксел – живот по-хубав и от „вкъщи”
Дойде време да видим как стои въпроса с проблемните деца в „европата” и да ги сравним с България. Няма да разказвам как е при нас, защото съм сигурен, че знаете.
Та да започнем...
Запознах се аз с една българка, която работи в т.нар. от мен „дом за проблемни деца”, защото аз не мога да се сетя за еквивалент на подобно заведение в България. След няколко дневни дълги разговори за въпросното заведение, аз се почувствах длъжен да покажа това уникално за мен нещо. Дори отидох до там за да видя с очите си, защото не можех да повярвам...
Въпросният дом се казва „La Cite Joyeuse” или в буквален превод „Радостният град” и датира от преди повече от 100 години. Разположен е в един голям парк в Брюксел. Самият дом представлява един голям комплекс от сгради или както им казват тук „павилиони”. На където и да се обърнеш – зелени площи, площадки, дръвчета, изобщо – красота.
Но да видим какви деца попадат тук и какви са условията им на живот?
В този дом постъпват деца на проблемни родители, инвалиди, деца на социално слаби родители и т.н. Когато се води дело за попечителство например и съдът не се е произнесал на кого да бъде присъдено детето – отива там. Когато детето е проблемно и родителите му не могат да се „справят” с него – отива там. Когато родителите са социално слаби и не могат да се грижат за детето си – отива там. Деца с трудни характери, инвалиди и т.н. Но не и сираци. Сега мисля виждате защо ми е трудно да намеря еквивалент на това заведение в България.
Веднъж постъпили в този дом, децата се разпределят в различните сгради (павилиони) в зависимост от това какъв им е проблема. Инвалидите са в едната сграда, лъжците в друга, крадците в трета и т.н. Разбира се, това се прави с цел по-правилното третиране към тях.
За тях се грижат т.нар. възпитатели. Това са хора, специално обучени за подобен тип работа. Те не са учители, но са завършили поне колеж за да станат възпитатели. Дори се оказа, че тази длъжност е престижна в Белгия. За образованието има изградено училище към домът, където преподават учители, а иначе децата могат спокойно да избират да посещават което си искат училище в Брюксел. Домът им осигурява транспорт до всяко училище в града.
Управата на дома се води от принципа „децата да чувстват атмосферата в дома, максимално близка до семейната”. За всеки 30 деца се грижат минимум 12 до 15 възпитатели. Нормата е 1 възпитател на всеки 3 деца. Финансирането идва от държавата и частни дарения.
Условията на живот:
Всяка сграда има трапезарии, зала за учене, зали за игра (плюс конзолни игри), зали за интернет, малки кухни, склад за колела, топки и всякакви спортни неща, перално помещение и на втория етаж са спалните помещения. Най-малките са в стаи по 2-3 до 4 деца, като вече по-големите (тийнейджърите) са в самостоятелни стаи където имат гардероб, шкаф, легло и всичко неободимо за една спалня. Целият комплекс има отделно една голяма кухня, където всеки ден се готви за всички. Малките кухни в сградите са за допълнително ако някои иска да си сготви нещо или не му е харесала храната. Само да спомена, че продуктите, които се купуват за кухнята, са вианги най-качествените възможни. Аз вкъщи не се храня така както тия калпазани :) Ще дам пример само с олиото. За готвенето там се купува най-скъпият зехтин тук, който разбира се е и най-качествен. Струва около 5 евро литъра (само за сравнение – тук омже да се купи олио и за 80 цента литъра). Всичко е винаги прясно (зеленчуци, плодове, месо) – всеки ден се зарежда. Не се оставят във фризери.
Децата се водят на екскурзии за сметка на дома, всяко си има колело и/или ролери осигурени от дома, топки, учебни принадлежности, дрехи, обувки, играчки и т.н. Изобщо всичко, което трябва за едно дете е налице. Възпитателите са при тях денонощно.
Към дома има и голямо перално помещение, шивашки услуги и т.н. Всеки ден всичко се чисти. В кухнята например всеки работник там е длъжен да носи шапка, ръкавици и специално облекло. Хигиената както казвам аз е няма такава :) Скоро е имало внезапна проверка на кухнята от държавните органи тук за контрол по качествтото и хигиената. Оценката на кухнята е 95 точки от 100 възможни. Впечатляващо нали? И това е така там всеки божи ден.
...
Не можех да не споделя с вас за този дом за проблемни деца! Информацията ми е от първа ръка – служител в дома. Кога ли и у нас стандартите ще станат такива?
Стачката на учителите – тест за нацията
Как виждам аз стачката на учителите...
Реших най-накрая да събера мислите си, които бях нахвърлил по разни коментари из свежо и блогосферата. Първо обаче искам да кажа, че това е неангажиращото ми мнение, което изобщо не означава, че е правилно...
Няма да се впускам в подробни коментари и анализи на отделните фрагменти от целия процес около стачката на учителите, защото тя е резултат от много фактори, върху всеки от които може да се спори до безкрай. Кое, обаче е важното за мен?
За мен най-важното е, че имаме стачка. Имаме реално изразени интереси и претенции от страна на учителите, които се борят за това, което искат. В това разбира се няма нищо лошо. Дори напротив. Аз виждам в стачката нещо, което отдавна трябваше да се случи в българското общество, а именно – да се борим за това, което искаме и заслужаваме! Признак на толкова мечтаното и обсъждано гражданско общество, което малко по малко се заражда и оформя.
Сигурно всеки от вас е чувал омразното ми вече: „България ще се оправи, но не за нас, не за нашите деца, а за децата на нашите деца”. Две поколения вече го приказват това абсурдно нещо. Интересно ми е просто как „ще се оправим”? Нима някой ще дойде и „ще ни оправи”? Няма такова нещо! Искаме ли нещо – трябва да се борим за него, а не просто да стоим отстрани и да си викаме: „ще се оправят нещата, няма страшно”.
Ето защо, за мен стачката на учителите е изключително важен момент. Те казват: „Ние искаме” и се борят, за това което искат. Ефекта, обаче от тяхната стачка ще е далеч по-силен от стачката на шофьорите в столичния градски транспорт например. Та вижте ги тях – заплашиха, че ще парализират столицата и хоп – решение. Сега залогът е много по-голям. Залогът е бъдещето на нацията. Младите хора. Представяте ли си да се провали цяла учебна година? Аз лично трудно мога да си представя реалните последствия от един такъв „феномен”. Но залогът трябва да е голям, защото иначе няма да спечелим нищо. Политиците са наясно, че не могат да оставят нещата така и се стараят по всякакъв начин да „тушират” нещата. Но ние трябва да сме зад учителите! Ако ще и да се провали учебната година. Не трябва да виним тях, че искат това, което им се полага. Трябва да виним тези, които не искат да им го дават, защото успеят ли учителите да преборят правителството всички ние ще осъзнаем, че имаме право да се борим, за това което искаме и че трябва да се борим.
Това е принципният въпрос, който аз виждам в тази стачка. Разбира се всеки от вас може да ме апострофира с безброй аргументи за едно или друго, но за мен важното е принципа: да се борим за това, което искаме и заслужаваме, и да не се отказваме докато не бъдем удовлетворени.
...
И европейският градски транспорт е с БГ атмосфера
Продължавам аз да сравнявам „Европата” с България. Като си в България чуваш разни неща и си мислиш какво ли не, но когато дойдеш тук и видиш с очите си какво е, придобиваш реалната представа. Ето защо аз ще сравнявам и ще показвам какво е истинското положение.
Та днес за транспорта.
Не мога да отрека, че тука имат хубави автобуси и трамваи. Но те отстъпват на новите автобуси в България (или по-скоро основно в София) само по таблото, на което се изписва всяка следваща спирка. Организацията е малко по-добра разбира се, но и тук си го има „тъпкането” в пиковите часове, студените и безизразни физиономии на непознатите в автобуса, задръстванията по улиците и закъсняването ако не си хванеш транспорта на време, рязкото спиране и потегляне, блъскането...
Всичко, на което бях свикнал в софийския градски транспорт си е на лице и тук. А вярвайте ми, искаше ми се да е различно :) или поне си мислех, че ще бъде различно, но уви – същата работа си е.
Е, поне съм доволен, че няма да се научавам на нови привички :) Важното е, че като кажеш „градски транспорт в Брюксел” поне на мен ми звучи като нещо „по-хубаво”, „по-европейско”, нещо тауж „различно”, а всъщност си е същото като у нас.
Значи или ние сме си европейци, или европейците стават българи :) но май говоря за едни и същи хора...
Знаеш ли ти, европеецо, най-старата държава в Европа коя е?
От както съм в Брюксел, аз съм си поставил една задача като приоритет. А именно – когато ми се отдаде възможност да разказвам на белгийците за България.
И не само на тях. Срещна ли чужденец, при първа възможност разказвам за България. Разказвам къде се намира (ако случайно не знаят), вадя карти, показвам.
Задължително им обяснявам, че България е най-старата държава в Европа. Че когато Франция, Германия и Англия са били още племена, ние вече сме били държава. Разказвам, че кирилицата е българска и че всички славянски народи днес имат писменост благодарение на България. Това са ми задължителните истории. Когато се заинтересуват повече, аз съм „зареден” с още много истории, които да покажат на „европейците” що за държава и хора сме ние! Малко ли е за разказване? Богатата ни история и многото ни големи имена ми дават широко поле на изява.
Разбира се, никога не пропускам да спомена и за Македония (ако знят нещо за нея), че такава държава НЯМА :) ! Че те са всъщност българи и т.н. и т.н.
Още повече ме "надъхва" реалността, в която живеем. Всички знаем какво е мнението за нас в "европата" нали? Писна ми да обяснявам, че циганите и турците в България са 10 до 15 процента от населението и че нормален българин не би зарязал всичко и да дойде тук просто ей така без никаква перспектива. Но ще го обяснявам колкото пъти се наложи, за да се знае! Мен, като българин, ме боли и това е моят начин да се боря срещу това.
Моят принос може да е малък (с оглед броя на хората, на които разказвам и на които ще разказвам), но аз съм твърдо решен да разказвам истината за България и да покажа на „европейците” кои всъщност сме ние!
Европейските институции и Брюксел
В Брюксел са ситуирани главните квартири на Европейския Съюз и НАТО. Град с богата история, който днес е и изпълнява функциите на европейска столица. Най-големият град в цяла Белгия с население от 1,012,258 души (по данни от 2005г.). Един от многото красиви европейски градове.
Защо обаче, от всички европейски градове, точно Брюксел е избран за главна квартира на Европейския Съюз и защо почти всички европейски институции (или поне техните централи) са ситуирани именно там? Как се вписват модерните стъклени сгради на европейските институции в град изпълнен със старинни сгради, катедрали и дворци? Как хората в страната чувстват това уникално съчетание? Изпитват ли хората в Белгия, и в частност хората в Брюксел, гордост от това, че живеят в европейската столица? Защо столицата на една млада държава като Белгия е избрана за Европейска столица? И още много много въпроси, на които ще се постарая да отговоря в този текст.
Според мен избирането на Брюксел за европейска столица не е случайно. Наличието на нови модерни сгради олицетворяващи единството на европейските народи чрез Европейския Съюз редом със старинните сгради на катедрали, дворци и прочие, на пръв поглед е контраст, но в същност те се допълват и заедно изграждат образа на един мултинационален град, събрал хора от цял свят, които са обединени от една обща идея – идеята за свобода и равенство в рамките на общността, която те наричат Европейския Съюз. Символи като „Пикаещото моче” и сградата на еропейската комисия не са две противоречащи си неща, напротив, те са достатъчно различни за да обогатят „единното”, на което са подчинени. В главите на хората еропейският парламент е сграда, която просто допълва красивия парк Леополд II, а не нещо стъклено и ново, което стои като „изтокано” насред Брюксел. Това е моят отговор на поставените въпроси и ще опитам да го докажа чрез този текст.
Ще започна с това, защо именно Брюксел става европейска столица: Историята на града е много интересна. Той е основан около седем стотната година С.Х..Името му идва от холандската дума „Broekzelle”, която означава „градът на блатото” („village of the marsh”). Градът се развива около блатата на долина Сена от Галско-Римски заселници. До XII век търговията и занаятите в града процъфтяват. През 1383г. Брюксел заменя Льовен като столица на херцогство Брабант. Хората получават право на глас в правителството. Четири века Брюксел продължава да бъде седалище на правителството. През 1430г. градът е присвоен от херцогство Бургундия и става притежание на австрийските Хабсбурги през 1477г.. Брюксел става столица на Холандия през 1530г.. Поради нарастването на привържаниците на протестанството през следващия четвърт век, през 1567г. там е изпратен испанският генерал Фернандо Алварез де Толедо, трети граф на Алба, който е от испанския клон на Хабсбургите, които (испанските Хабсбурги) от своя страна са наследили холандските градове, за да потисне революционните движения. Брюксел остава под испански контрол до 1576г. когато отново се присъединява към холандия. През 1585г. градът е завладян от испанската армия под предводителството на итлианския генерал Алесандро Фарнезе и върнат под суверинитета на Хабсбургите. Френска армия завладява града през 1792г. след като няколко пъти е бил нападан от французите през 1695г. Брюксел остава френско владение до 1815г.. Според договора от Виена (1815г.), градът става една от столиците на кралство Холандия. Той (Брюксел) става център на революционно движение за извуюване на независимост на Белгия и през 1831г. става столица на новосъздадената (през 1830г.) държава – кралство Белгия. По време на Първата Световна война Германия държи градът от август 1914г. до ноември 1918г.. От май 1940г. до септември 1944г. Брюксел е отново в ръцете на германците. Между 1970г. и 1993г. в Белгия стават поредица от структурни промени, които обособяват града като един от трите федерални района.
Позволих си този кратък исторически преглед за да покажа интереса на западноевропейските Велики сили към този проспериращ град. С оглед на историята на Белгия и в частност столицата й, е лесно обясним изборът на Брюксел за европейска столица. Нещо повече, именно тази „пъстра” история доказва, че Брюксел е градът, който може да олицетворява единството на европейските народи.
Логично е да допуснем, че с вековете градът се развива и запазва частица от всеки период. Вземайки от всяка култура по малко, днес е видимо как в столицата на Белгия са съчетани красотата на градовете от Италия, редът на германците, „успешната търговия” на Холандия и красивия изказ и сладкодумие на французите. Самата култура на жителите на Брюксел е една уникална смесица на многото и различни култури, които са оставяли по нещо в тези земи. Поради тази причина „Големият площад” (който е чисто архитектурен исторически паметник – със старинни постройки в готически стил, подчертаващ „историчността” на града) е толкова известен колкото и „Пикаещото момче” (също исторически паметник, но основан на легенда, който е достатъчно „провокативен” в очите на обикновения наблюдател). Строгите катедрали и базиликите „граничат” със статуи на голи жени и мъже, животни и т.н.. В един парк може да се види както статуя на герал от Първата Световна война, така и статуя на гола жена. Та дори и днес в града на кралския дворец съществува „улицата на проститутките” (бел. ред.: проституцията в Белгия е легализирана). Това показва как един град като Брюксел е достатъчно толерантен. Показва че в него могат да „съжителстват” много и разнородни елементи на една и съща или различни култури. Следователно защо тогава сградите на европейските институции да са нещо, което „изпъква” или нещо, което „не е на мястото си” в този град. Именно по-горните доказателства показват, че именно град като Брюксел е най-подходящ за тях. Мястото, където се съчетават много и различни култури, примесени по уникален начин и показващи най-доброто от себе си, е най-подходящо за издигането на едни такива символи (ако можем да ги наречем така) като европейската комисия, европейския парламент и т.н., които олицетворяват единството на нациите от Европейския Съюз. Единственото, с което изпъкват сградите на европейските институции е тяхната грандиозност, „модерност” и символност, които както вече подчертахме за град като Брюксел е нещо естествено. Те стоят като част от града, а не като нещо придадено.
Напълно естествено изглежда Брюксел да бъде столица на Европа. Още по естествено е за самия град да бъде такъв. Защо? – Основната цел на Евопейския Съюз е да спомога и разширява сътрудничеството между своите членки в областта на икономиката и търговията, социалната политика, външната политика, сигурността и отбраната, правни въпроси. Тъй като първоначално Евопейския Съюз е бил основан от изцяло западно европейски държави, какъв по добър център на съюза би могъл да бъде освен Брюксел. Една млада държава съчетала в себе си по малко от културите на всички други западно европейски държави, една държава и град не натоварени исторически негативно. Един център (и географски и културен и икономически), който спокойно може да бъде дом на европейските институции. Какво ли би било ако те бяха ситуирани в Париж например? Нямаше ли да френската култура да притъпява идеята за Евопейския Съюз? А Лондон, Рим, Берлин? Какъв по добър избор от Брюксел – един нов и в същото време стар град, една нова и в същото време стара столица. Както видяхме Брюксел е бил столица на няколко държави преди да стане столица на Белгия.
А как самите жители на Брюксел чувстват Евопейския Съюз с неговите институции в своя град? Те осъзнават че живеят в „центъра на Европа”, приемат този факт. Успяват ли белгийците да олицетворяват единството на Европа в лицето на Евопейския Съюз и дали по добре биха го направили французите, германците, англичаните... ? Засягам този аспект, защото от отношението на хората към институциите на европейския съюз зависи до каква степен те ще успеят да придобият символно значение за цялата евопейска общност. Ако например европейската комисия се намираше в близост до двореца Версай, на дали хората от Франция щяха да придадат тази символика на европейската институция, от която тя се нуждае за да изпълнява функциите си изцяло. За да покажа това ще използвам теорията на Тард за подражанието и в частност „градското подражание” (статия на Christian Borch).
Придавайки на Брюксел доминиращ статус (като център на Европа), той става „точка”, от която се излъчва подражание. Според теорията на тард тълпата подражава на това „излъчване” както например синът подражава на баща си. Градът става самозареждащ се център на подражание, на което отговаря тълпата. Ако приемем, че тълпата са гражданите на Брюксел, то тогава можем да кажем следното: „... те са събрани на едно място хетерогенни елементи непознати един на друг, но щом искра на страст проблясне от някой от тези елементи, цялата маса се зарежда, става спонтанна организация, спонтанно зараждане. Тези хетерогенни елементи стават хомогенна маса, шумът става глас и тези хиляди хора събрани заедно скоро формират едно животно, див звяр без име, който марширува към целта си с неустоима сила. Скоро всички обединяват мислите си и във всички тях се надига делириум.”
Тук тълпата са жителите на Брюксел, а искрата на града е искрата на европейската идея. По идеята за подражанието на Тард те възприемат идеята за „европа в техния град” и постоянно „искряща” (чрез сградите на европейските институции, които придобиват и символно значение) тази идея се поддържа жива ден след ден. А къде би могла да бъде по добре възприета от „тълпата” европейската идея от Брюксел? – исторически значително по малко обременен, с жители отворени към всички култури.
Разбира се за популяризирането на европейската идея се използват и много съвременни методи, чрез които се налага идеята за Европейския Съюз. До тук обяснихме някои предпоставки и някои от начините за възползване от тях, за да видим как европейските институции се възприемат и как изобщо те „стоят” в Брюксел. Тук е мястото да спомен, че съществуват такива неща като медии, лидери на общественото мнение и всякакви такива начини за въздействие върху хората, а вече обяснихме защо е това възможно и защо толкова лесно.
Създаването на европейски флаг (знаме), химн на Европа, общи институции и символи спомага за възприемането на идеята за единна общност в рамките на съюза. Да не пропускаме и сувенирите. Където и да отиде човек (на екскурзия например), той може да си купи сувенири, които имитират символите на дадена територия, народ и т.н.. В Брюксел освен типичните за града сувенири олицетворяващи красотите на града, човек може да се сдобие и със сувенири на Европейския Съюз. Така Европейския Съюз придобива символен смисъл като на една държава например. Подобни предмети (чаши, знамена, ключодържатели и пр.) действат на „тълпата” като „искрата” на Тард. Те спомагат за непрекъснатото й незагасване. Бивайки в Брюксел, те обаче се възприемат по два начина: един път като част от културата на Белгия и столицата в частност (вкореняване на културна практика) и втори път като нещо индивидуално, отделно, изключително.
Идеята за Европейския Съюз е много стара. Според еропеистите под една или друга форма, идеята за „обединена Европа” датира още от елините. След това минаваме през Римската империя, Карл Велики и Франкската империя, много мислители през Средновековието и Ренесанса и докато стигнем до Първата и Втората Световна войни, когато още повече се засилват тези идеи и започват постепенно да придобиват днешния си смисъл. Моята мисъл, е че осъществяването на идеята за „обединена Европа” в определен исторически момент и в точно определено място е логично. Изборът на Брюксел за „столица” на Европейския Съюз, както и разполагането там на европвйските институции е един логичен процес както от гледна точка на историята, така и от гледна точка на „културата” (културата като по-общо понятие). Въпреки това, чисто политическото изражение на този избор е на пръв поглед субективен – когато страните членки трябва да избират кой град на бъде „столица” на Евопейския Съюз, всяка държава претендира за своята си столица. Брюксел е избран под мотото „най-малкото общо кратно” или една неутрална в исторически план държава която е и географски център на Западна Европа. Но за да се стигне до този един вид компромисен вариант изиграват роля причините посочени по горе.
Вървейки из Брюксел минаваш през красиви паркове, сгради и т.н., но когато срещнеш символ на държавност, винаги редом до него е и символът на Европейския Съюз. Създава се чувство на приобщеност към „общата кауза”, към общата цел. Сякаш в града има място за всичко – и за красивите катедрали, и за безбройните статуи, и за „Пикаещото момче”, и за „Атомите”, и за Европейския Парламент, и за кралския дворец, и за Европейската комисия, и за музеите и т.н. и т.н.. Всички те стоят така сякаш винаги са били и винаги ще си бъдат там. Атмосферата е уникална, защото от една страна си „на гости” в друга държава, при друг народ, който си има свои традиции и начин на живот, от друга страна ти се чувстваш част от този свят изпълнен със символи които някак си усещаш близки и твои.
Ето защо Брюксел е уникален. Благодарение на своята история и култура, градът успява да съчетае в себе си и уникалното и общото. Затова и европейските институции изглеждат така сякаш там им е мястото и сякаш винаги са били там. Европейския Съюз и Брюксел се допълват един друг и взаимно си помагат. Те са едно цяло, което олицетворява идеята за общност в рамките на съюза.
Първите ми лекции в Брюксел
Днес за пръв път бях на лекции!
Отначало за малко да се изгубя из кампуса на университета, но накрая благополучно стигнах до заветната зала. Е, не мина без един странен, упътващ разговор на френско-холандско-английски, но това е бял кахър :)
Та, сядам аз нали в една огромна зала (колежката ми я сравни със зала номер 2 на НДК) и ще слушам лекция. То всичко хубаво, ама тя лекцията на френски. Аз горкия още бъкел не знам от тоя чуден за мен език. Затова за мен лекцията протече в „умно” съзерцаване на преподавателя и „одобрително” кимане с глава, когато той погледнеше към частта на залата където бях и аз.
Направих няколко снимки за да видите как изглежда цялата тая интересна работа :)
За мене лошото е, че ще трябва да го науча тоя френски, защото не ми се вярва да мина изпитите зимата с умно гледане и кимане :)
Как ми измъкнаха едно евро?
Вървя си аз из центъра на Брюксел една нощ и пред очите ми попадна една много интересна статуя. По средата на пътя беше, изникна като от нищото. Но определено като я видях за пръв път бих казал, че е статуя.
Вдигам аз фотоапарата да снимам (нали съм си любопитен турист не може да не направя поне една снимка) това интересно нещо и изведнъж, хоп, статуята плясна с ръце. Изкара ми акъла честно да си призная. Но това, което повече ме впечатли бе, че след това, като ми привлече вниманието, ръката на статуята посочи надолу към една кутийка пълна с разни монети.
Засмях се и пак вдигнах апарата да снимам. Но не, тази чудновата мърдаща се статуя отново изпляска и ми размаха пръст. Отново посочи надолу към кутийката. Е, какво да се прави, разделих се с едно евро за да заснема тази интересна, мърдаща се скулптура.
Но не приличат ли наистина на статуя :) ?
Пикаещото момченце...
Много бях чувал за т.нар. „Пикаещо момченце” или The Maneken Pis.
Реших и аз да отида да видя това дивно нещо, за което толкова се говори и което е толкова известно. Не мога да ви разкажа историята за това от къде идва името и изобщо идеята за статуята, защото ми разказаха поне 5 :) така че ако искате да научите повече за него просто потърсете в Гугъл.
Та, отивам аз да видя това известно нещо и за малко щях да го подмина. На една малка уличка, на ъгъла видях аз едно шадрафанче и над него тази прословута статуя. Малко невзрачно ми се стори, но кой съм аз да съдя? :) Оказа се една малка фигурка там на момченце, от „пишлето” на което тече вода. Около 3-4 педи голяма – не повече.
Повече ме зарадва зарадва факта, че преди няколко месеца бяха облекли този „пикльо” с българска народна носия и из медийното пространство в цял свят се разпространи снимката на „Пикаещото момче” в българска народна носия. Тука в Белгия много си го тачат това нещо.
А ето и как изглежда:
Опитах се да вляза в НАТО !
Както всички знаете, централата на НАТО се намира в Брюксел.
Като обикновен прост турист исках да отида там и да видя с очите си и да снимам онази скулптура, която толкова пъти съм виждал по новините, но уви...
Ето какво се случи:
Отивам аз, смело напред до мястото където се намира централата (на края на Брюксел). Първото нещо, което ми направи впечатление бе паркинга за коли, който се намира от страни. Бариерата на този паркинг представлява масивен бетонен блок, който се спуска в земята и се вдига. Не знам просто дали друго освен танк може да мине през него.
Та стигам аз до входа – Ужас! Три бариери една след друга. Вадя си аз апарата да направя снимка и изведнъж от никъде изкочиха 3-4 пазачи, които усилено ми ръкомахаха и се засилваха към мен. Забелязах и полицейски микробус встрани от портала. Шах ?!?! Какво става се чудех? А то не можело да се снима. Обясниха ми, че ако искам да снимам, трябва да мина от другата страна на улицата (която улица е доста големичка) и да скрия апарата преди да са ми го конфискували.
Е, аз може ли да не снимам НАТО :)? Свалих си ръката напред и с тяло към охраната успях да направя снимка на входа. Но си ме достраша де :).
А ето и как изглежда оградата на огромния комплекс.
Къде видях българска кола?
Има едно много интересно място в Брюксел – „улицата на проститутките”. Това е една доста дълга улица, от едната страна на която прозорците на сградите са превърнати във витрини, от които привлекателни и не до там привлекателни млади и стари девойки предлагат секс срещу пари.
От чисто любопитство се разходих до там. Опитах се да снимам жриците на любовта. След няколко неуспешни опита обаче, хванах един приятел с кола и криейки фотоапарата успях да направя няколко снимки.
Когато се прибрах и почнах да разглеждам снимките, забелязах нещо интересно. На едната снимка съм уловил автомобил с българска регистрация. До сега не бях виждал българска кола в Брюксел, но ето на – не съм знаел къде да търся явно.
И не ме питайте как съм разбрал, но се оказа, че на витрините стоят и доста българки. Не, не съм ползвал услугите им, просто се запознах с един съмнителен субект, който ги знаеше поименно повечето от „черноработничките”.
Ето още малко снимки за да добиете представа как изглеждат витрините и улицата...
Миг на национална гордост !
Не може да уча в Брюксел и да не отида до сградата на европейския парламент. Там направих тези снимки - българското знаме се вее пред европарламента ! Почувствах се горд, че съм българин и реших да споделя момента с вас...
Красота... :) На около 2400 км от родината да видиш знамето наредено наравно със знамената на другите страни членки на ЕС. Стопля ти сърцето :)
Защо българите в „европата” се мразят ?
Много ми е трудно да напиша тази статия, но считам, че трябва да се знае каква е истината...
От 2-3 месеца съм в т.нар. столица на ЕС – Брюксел. Успях да се запозная с доста българи, които живеят и работят тук. Ще се опитам да бъда безпристрастен и само да опиша какво виждам и чувам.
Абсолютно всички българи, с които съм се запознал ми казват едно и също: „Когато чуем българска реч на улицата или в обществения транспорт – млъкваме”, „Не се доверявай на българи тук”, „Не търси помощ от българин” и т.н.
Бях изумен. Защо? - се питах постоянно аз?
Отговорът: Българите в Брюксел и в Белгия като цяло (поне за тук съм сигурен и затова конкретизирам само за тук) непрестанно си пречат един на друг. Когато някой изпадне в беда, другия само ще го бутне надолу, но не и да помогне. Завистта е изключително голяма. Спокойно мога да кажа, че няма стабилна българска общност. Българите не са се организирали по някакъв начин за разлика от турците например, които изключително се поддържат. Единствената светлинка е, че малка част от българите са си направили нещо като мини общности. Единствените връзки, които се поддържат с българи са максимум двама или трима българи и дори тогава пак е под съмнение дали става въпрос за приятелство. Другият вариант е роднини. Връзка само между роднини.
Дълго мислих преди да споделя това, което виждам, но според мен е важно да се знае! Истината не винаги е приятна, но това не значи, че не е реалност.
Надявам се с времето това да се промени...
Защо тук могат, а в България не ?
Както моите приятели знаят, аз съм в момента в Брюксел. Искам да споделя впечатленията си от културата на пътя тук.
По националните телевизии (Канал 1, БТВ и Нова) вървят нещо като кампании за толерантност на пътя в България. Това ме провокира да напиша какво виждам тук.
Брюксел е най-големият град в Белгия с население от малко над един милион души. Но не си мислете, че като е само един милион, положението тук е по-розово от София например, що се отнася до „пътя”.
Тук всеки има кола. Всяко семейство има поне по две коли. Сами се сещате, че това прави трафикът тук огромен. Но всичко е така наредено, че да не се получават километрични задръствания. Колкото пъти съм се возил с кола – не съм чакал повече от 2-3 минути на светофар. Верно, сфетофарите са много, но явно са направени по начин, който ги синхронизира, защото съумяваш да се движиш с една равномерна, нормална скорост през цялото пътуване из града.
Това, което ме фрапира и с което още не мога да свикна са пешеходните пътеки.
Когато шофьор на дадена кола види, че има пешеходец, който приближава към пешеходната пътека – той задължително спира! Аз като типичен българин винаги като наближа пешеходна пътека спирам и се оглеждам, но въпреки, че съм спрял пред пешеходната пътека – колите спират и ми правят знак да мина. Няма да забравя какво видях миналата седмица: вървя си аз по една улица (която беше нанадолнище) и покрай мен минава един голям камион. След 3-4 секунди чувам свистене на гуми. Поглеждам надолу по улицата и виждам как същият камион рязко набива спирачки и спира. Огледах се и видях, че той наби спирачките пред една пешеходна пътека. Интересното бе, че на пешеходната пътека нямаше никой, а само една жена стоеше на тротоара и чакаше да премине. Шофьорът наби спирачки за да може тази жена, която си стоеше на тротоара да мине. Бях изумен – не бях виждал такова нещо до сега.
Дори когато се засекът две коли и едната трябва да направи път на другата (дори и някой да е направил нарушение или да е отнел предимство), шофьорите с усмивка си махат и се разбират. Няма псуване, няма викове – само едно махване с ръката и правене на път.
Дори и аз вече, като знам как стоят нещата тук, когато вървя и има пешеходна пътека почнах да не се оглеждам. Просто знам, че ще спрат. Така е много по-спокойно да се придвижваш по улиците, без да се притесняваш, че на всяко кръстовище може някой да те отнесе.
Та просто реших да споделя какво видях. Надявам се и в България скоро да стане така!
Какво всъщност се случи с медиците ни ?
Замисляли ли сте се какво стана всъщност с нашите медици в Либия? Ако използваме вече утвърденото клише – те станаха жертва на политическата игра на Кадафи. Единственото лошо нещо на това клише, е че е вярно. Нека да видим фактите.
Аз следя процеса от самото му начало и няколко факта ми направиха силно впечатление. В самото начало, когато избухва епидемията, в затвора в Бенгази са били вкарани около 50 медици от всякакви националности. Дипломатическите мисии на държавите, чиито медици са били в затвора, започват малко по малко да изкарват своите хора от затвора. Единствено българските и палестинските политици не обръщат внимание на този случай и не оказват съдействие на нашите, но явно не са подозирали в какво ще се превърне това. Външен министър на Република България по това време е Надежда Михайлова.
Първоначално на този случай не се даваше гласност. Дипломатите ни си мислеха, че нещата ще се оправят от самосебе си. Ето защо, в началото не бяха направени солидни постъпки за освобождаването на медицинските ни сестри, българският лекар (който по-късно беше освободен, но дълго време имаше забрана да напусне Либия) и палестинският лекар, който по-късно получи български паспорт. Но защо бе всичко това? Осем години? За какво? Муамар Кадафи изобщо не е случаен човек. Той вижда, че болниците в Либия са на много ниско ниво, а не може да си позволи (финансово) да инвестира в тях. Случва се епидемията и той вижда идеална възможност да „изкрънка” малко пари от „запада”. Обвинява невинни хора и заплашва с екзекуцията им, ако не бъдат удовлетворени условията му. Точно това и стана. Кадафи получи това, което искаше. Сега семействата на заразените деца ще получат по един милион долара, Европейският Съюз (ЕС) ще налива пари в болниците и инфраструктурата на Либия, а болните деца ще се лекуват в страни от ЕС. Дори либийският терорист от атентата „Уокърби” получи право на преразглеждане на своята доживотна присъда, която излежава в Шотландия. И защо чак сега?
Както казах, Кадафи не е глупав. Той знае, че България не може да си позволи да изплати такива огромни суми. Но като членка на ЕС, България иска съдействието на съюза. ЕС не може да си позволи да остави България на произвола на съдбата, защото ако не обърне внимание на случая и не направи всичко възможно да освободи медиците ни, ще компрометира и обезмисли цялата идея за ЕС като съюз. В същото време обаче ситуацията е деликатна, защото част от страните членки на ЕС, както и САЩ имат икономически интереси към Либия. Те са заинтересовани от широкия пазар на страната и възможностите за печалба там. В същото време обаче по презумция България е член на ЕС и верен съюзник на САЩ. Самият факт, че президента Буш беше в София доказа още веднъж принципните симпатии на САЩ към нас, за това, че ги подкрепяме. В тази ситуация, вече става въпрос само за договорки между Либия, ЕС и САЩ. Тихите дипломатически игри, които ние никога няма да научим все не стигаха до краен резултат. Е явно накрая са се договорили, щом днес медиците ни са в България.
Този процес от самото начало си бе политически. Лошото за нас е, че този случай доказва неадекватните реакции на посолството ни в Либия в първия момент, както и некомпетентността на външното ни министерство. Следва въпроса: може ли български гражданин да се чувства спокоен когато е в чужбина и да разчита на българските посолства и консулства? Както и да е. Сега всички са щастливи. Кадафи получи това, което искаше, медиците ни са на свобода, ЕС и САЩ ще могат вече пак официално да търгуват с Либия. Трябваше ли обаче точно по този начин да станат нещата? ...
Насилието в училищата - причини, предпоставки и поява
Напоследък ставаме свидетели как насилието в училищата ескалира. С всеки изминал ден репортажите и статиите за прояви на насилие от страна на малолетни и непълнолетни зачестяват. Особено фрапантно стана положението, когато започнаха да се появяват записи на сексуален, физически и морален тормоз в българските училища. Започна да тече една обществена дискусия за това какво става, кои са причините и как този проблем може да бъде разрешен. Много обикновени хора, политици, учени и т.н. се изказаха по този проблем. Държавата в лицето на Агенцията за защита правата на детето и нейните представители, министърът на образованието и науката, г-н Даниел Вълчев, заеха позиция по проблема и обещаха мерки за разрешаването му. Както сами виждаме, до сега няма никакви резултати. Проблемът ескалира с всеки изминал ден. Това е така, защото проблемът с насилието в българските училища не се е появил току така от нищото. Той не е едно временно явление, което си има една точно определена причина, която го е породила. Всъщност процесът на възникването на този проблем тече от години.
В своя анализ, ще се опитам да докажа, че проблемът с насилието в училищата е от една страна глобален проблем на образователните системи във всички демократични и цивилизовани общества, а от друга страна в България той е породен от чисто специфични причини, характерни за нашето общество и образователна система. Трябва да отбележим, че този проблем не е изолирам сам по себе си. Той е взаимосвързан с проблемите на нашето общество и не може да бъде разглеждан вън от тях, вън от системата, в която се е породил. В тази връзка ще се опитам да докажа, че проблемът с насилието в училищата е пряко свързан с промените, които настъпват в българското постмодерно общество. С разпада на ценности, липсата и/или образуването на нови такива; невъзможността на родителите да се справят с възпитанието на децата си; медиите, интернет, компютрите и видео и компютърните игри – като фактор за възпитание и подражание на подрастващите; преобразуването на остарялата морално българска образователна система; спадът на морала на българския учител, който отказва да се пригоди към новите условия (било то поради идеологически, икономически или социални причини); постоянното прехвърляне на отговорност между родителското тяло и учител; липсата на политики (или поне на тяхното прилагане) и воля относно преструктурирането и развитието на образованието от страна на държавата; новите технологии и т.н.. Това са все причини, които поотделно са свързани с проблема на моя анализ, но проблемите във всяка една от тях изграждат общата рамка на проблема с насилието в училищата. Или иначе казано всички тези причини заедно изграждат проблема с насилието в българското училище.
Нека започнем с това, че проблемът с насилието в училищата не е само проблем на българското училище. В Гърция, Полша, Германия, Франция,САЩ и още много други държави този проблем също стои на дневен ред. Можем да говорим за един глобален проблем на образователните системи на демократичните общества в късния модернизъм или така наречения постмодернизъм. На какво се дължи този проблем в глобален мащаб? Защо тийнейджърите стрелят с пистолети, мушкат се с ножове, малтретират връстниците си, снимат се голи и т.н? Според анализаторите от Франция и Германия например, това се дължи на многото чуждестранни ученици. Децата на емигранти, които не са възпитани в културната среда на съответната държава и върху тях не е въздействал административния и култрен апарат на държавата. Ако приемем тази теза, обаче как ще си обясним този процес на ескалация на насилието сред малолетни и непълнолетни в Гърция например? Властите там забраниха на учители и ученици да носят мобилни телефони в сградите на училищата след като бяха излъчени кадри на сексуален и физически тормоз.
Общото между всички държави, в които възникна този проблем са съвременните (нови) технологии. Друго обединяващо звено са компютърните игри и медиите. Нека да видим защо…
Медиите (като по общо понятие, в което включвам телевизия, филми, списания, вестници и т.н.) са част от масовата култура. Характерно за масовата култура е да „разчита” на ценности, идеали и прочие, които биват разбирани и „харесвани” от почти всички култури по света. По този начин посланието на един американски филм например, може да достигне както до хората от Германия, Испания, Франция, така и до хората от Индия, Япония, Русия и т.н... Най-основните ценности във всяко общество се градят на базисни „чувства” като любов, омраза, сила и пр... Следвайки тази логика, можем да си обясним защо един екшън изпълнен с брутални сцени и насилие успява да си пробие път към мозъците на милиони хора по света. И понеже медиите са едно изключително силно средство за манипулация, идеите, които са заложени в един филм например биват интерпретирани през понятийния апарат на всеки един човек (който понятиен апарат е формиран от културата и обществото на съответната държава), но в същото време бивайки основани на първични чувства като любов и омраза например, те се възприемат в своя първобитен образ – просто като любов или омраза, или насилие. Така можем да си обясним защо, когато един тийнейджър гледа филм изпълнен с бой, взривове, борба и прочие, той или тя биват „манипулирани” да подражават на своите „герои” и да постъпват като тях. Картинката се допълва от множеството игри (видео, конзолни или компютърни), чиято цел е да „убиеш врага”, но не само да го убиеш, а да го убиеш колкото се може по-бързо, по-болезнено, с по-мощно оръжие и да убиеш колкото можеш повече.
Също така и достъпът до интернет с невъобразимото си количество от много и най-разнообразна информация. Всичко това влияе върху неизградения детски начин на мислене. Трудностите, които срещат родителите по цял свят опитвайки се да „догонят” развитието на своите деца по отношение на новите технологии. Получава се една огромна дистанция между поколенията от модерността и постмодерността, която за пръв път в човешката история приема такива размери. Учителите също се опитват да бъдат в крак с новите въведения, но малцина сред тях успяват да „поддържат ниво”. Какъв е тогава проблемът? Проблемът е в това, че поради тази огромна дистанция все по трудно родителите успяват да повлияват на децата чрез възпитанието. Тук е мястото да споменем, че за това помагат и много либерални и демократични правни норми и рамки, които са направени да защитават младежите от посегателство върху телесността и психиката им. Тези закони (да ги наречем така по общо) обаче са създадени в определена историческа ситуация имаща свой специфичен контекст. На фона на постмодерността те вече биват просто „използвани” от малолетните и непълнолетните за параван, за защита от понасянето на пряка отговорност за своите действия, както и за предотвратяване на опитите на родителите по един или друг начин да се месят в развитието им.
Това, което се получава е, че имаме цяло поколение от млади хора, които са подложени на „атаките” на медиите, игрите и „животът” като цяло и които имат една относително доста солидна независимост. Какво ще направят е само въпрос на това, кое най-силно ще повлияе на психиката им. Кое ще им въздейства по-силно.
Ето това според мен е една от основните причини за появата на насилие в училищата в световен мащаб. Разбира се не трябва да пропускаме факта, че този проблем е толкова глобален, колкото и локален. Това се дължи на факта, че въпреки, че въздействието може да е едно и също, то интерпретацията на това въздействие зависи до голяма степен от културната среда и обществото, в което живее всеки един тийнейджър и разбира се до каква степен всеки от тях е „усвоил” характерните ценности и идеали за съответното общество. Да видим как стои този въпрос в България.
Ще проследя развитието на българското училище от Възраждането до наши дни за да получим една историческа перспектива.
Първите училища по българските земи са килийните. След това се появяват елинските училища, следват ги елино-българските, след това имаме първите гимназии за момчета и девически такива, смесените гимназии по време на социализма, появяване на професионални средни училища и стигаме до наши дни със съвременните средни училища и гимназии (езикови и професионални). В исторически план логично се променя и съдържанието на учебния материал. В килийните училища се „изучават” или по-точно се наизустяват изключително и само църковни книги. В елинските училища, освен научаването на гръцки, за пръв път се въвеждат на някои места и светски предмети, докато постепенно до наши дни образованието става чисто светско и се отделя от религиозното, като не пропускаме обаче идеологическите елементи в образованието по време на социализма.
Характерното за образованието във всички тези периоди е, че то е отражение на обществото. То един път отразява социалната структура на обществото и втори път „разчита” на характеристиките му като патриархалност например. Примери за това са как синовете и дъщерите на по-богатите българи от времето на Възраждането и след Освобождението отиват да учат в чужбина, както и факта, че само синовете и дъщерите на висши партийни членове могат безпроблемно да влязат в елитна гимназия по време на социализма. По важното тук е, че до постмодерността каквото е било обществото ни, такова е било и училището. В постмодерността това е също донякъде вярно, но с някои уговорки.
Това, което не може да се отрече за нашето общество след Освобождението и по време на социализма е редът. Разликата е само в това, че при първото той се е градил на патриархалното общество, а при второто на тоталитарната държавата. Логично следствие на моите мисли е, че този ред се възпроизвежда и в училището. Упражняван е силен контрол на почти всяко ниво. Какво се случва след промените от 1989г. обаче? Този силен контрол вече не съществува. Редът би следвало да дойде от саморегулацията на отделните полета, сфери или т.н. в обществото. Тъй като това на практика не става, българското училище губи основните си способи за контрол и ред. В самото общество вече не съществуват такива методи. Сложните процеси, през които преминава обществото ни вече 18-та година така и не са довели до формирането на едно „работещо” гражданско общество, до утвърждаването на сфери (полета) на влияние, които да се саморегулират едни други. Държавата също не успява да упражни ефикасен контрол над обществото. В резултат образователната система продължава да работи „по инерция” разчитаща само на домашното възпитание като източник на рекрутиране на „старите” разбирания и методи. Да, обаче самото общество търпи огромни промени.
Най-видими тези промени са при активното население на страната, което осъществява прехода и което трябва да заживее в един „нов свят” различен от този, в който са израснали. Тези вече 18 години доказват, че 80% от тези хора се провалят. Невъзможността им да възприемат новата реалност около тях се оказва пагубна за обществото като цяло. Какво имам предвид? Имам предвид, че не лекия преход носи със себе си нови идеи, ценности и начин на живот като цяло. Привикнали към предишния тоталитарен ред, където всичко се „спуска отгоре”, хората сякаш отказаха да „вземат нещата в свои ръце”. В резултат те станаха лоши родители, които могат да предадат на децата си ценностите, на които те самите са учени, но които вече не са актуални. Не разбирането на „новото” около тях ги обърка. Като прибавим и икономическата криза, която съвсем съсипа и морално, и физически хората, можем до някъде да си обясним защо става така. По този начин тези хора „изпуснаха” децата си. В „борбата с живота” през последното десетилетие, отглеждането и възпитанието на новото поколение сякаш остана на заден план. Промяната в обществото ни трябваше да създаде нови ценности, да преструктурира ценностната ни система, като запази най-доброто от старото и добави новото. Това обаче се оказа непосилна задача. Обществото страда от липсва на стабилни ценности и идеали адекватни на социалната реалност. В такава среда отрасна новото поколение.
Тази криза в обществото неминуемо оказва влияние върху училището. Една от основните функции на училището е именно да залага определени ценности валидни за обществото в новото поколение. Какво става обаче когато те липсват? Тук трябва да споменем и учителите, които играят особена роля в този процес.
Като част от обществото, за учителите важат всички тези неща написани по горе. Но те са тези, които възпитават младите. Тъй като в учителите са заложени ценностите на предишния строй, те възпроизвеждат именно тях и продължават както споменах по-рано „по инерция”. Това обаче не може да продължи дълго. И скоро започва голяма криза. Опитвайки се да се нагодят към новите условия, учителите се борят с от една страна науката, от друга „нововъзпитаните” ученици и от трета със себе си целейки да се променят за да отговорят адекватно. Разбира се, в голямата си част както сами днес виждаме те се провалят. Тъй като обществото като цяло не създава нови ценности, то и учителското съсловие не може да предаде тези нови несъществуващи ценности. Остава само да се продължи „по инерция” и да се кара „по старо му”.
Новото поколение обаче не „чака” обществото да се развие достатъчно за да изгради новите идеали. Новото поколение бива „бомбамдирано” от старите разбирания на своите родители; от неадекватно обучение несъобразено с новите тенденции; от „франкенщайновото възпитание” (възпитание смесица между старите идеали и ценности и новите, които всеки сам за себе си създава) , което получава; от медиите и масовата култура; от проблемите на безбройните взаимовръзки, в които младите влизат бидейки членове на обществото и т.н.. Оставено „да прави каквото си иска” без контрол и без заложена стабилна нова ценностна система, младото поколение просто се „пусна по течението”. Достъпът до нови технологии и огромен ресурс от информация като интернет дават хиляди възможности на младите. Трябва им само един модел на поведение и те ще го последват. Защо обаче те избраха (ако изобщо са избирали) точно модела на насилие (най-общо казано), модела на силния, който доминира над другия? Къде се крие причината?
Според мен причината се крие в процеса на прехода. Какво имам предвид? – В нашето общество се „шири” корупция. Този, който има пари има и власт. Той е силният. Безкрайно много коментираните мутри, които могат едва ли не да си позволят всичко със сила. Държавата е слаба, тъй като тя самата е проядена от корупция и се е сраснала с икономически структури. Хората нямат доверие нито на полицията, нито на здравната система и на институциите. Те разчитат на някой да им пази гърба. Някой силен, познат, който да им помогне. Силните личности са изключително тачени в нашето общество, което най-силно прозира по време на избори (фигурата на Бойко Борисов например). В обществото като цяло е възприета идеята, че ако си силен, можеш да си позволиш всичко. А тази сила, тази власт се постига по два начина – или чрез пари или чрез физическа сила. И понеже по-трудно достижимото е да имаш много пари, младите по-лесно възприемат идеята за физически „силния”, който доминира над другите и може да си позволи всичко. Така те се стремят осъзнато или неосъзнато да бъдат този „силен”.
По какъв начин един тийнейджър може да имитира този „идеал”? Един от начините е да се покаже пред заобикалящите го. Да им покаже, че е силен, че е нещо повече от тях и че те трябва да му се „подчиняват”, да го „слушат”. Какво става ако не може да го постигне? Той търси начини. А от къде взима пример за тези начини? От заобикалящия го свят, медиите, компютърните игри и т.н.. Разбира се, това е много елементарно показан начинът на мислене, който в повечето случаи едва ли е осъзнат, но представен така, той е по очебиен и ясен.
Нека си представим едно физическо слабо момче, което е много обидено от свои съученици. Той иска да покаже, че е „по-добър” от тях. Ако не може да ги победи, той ще прибегне до помощта на друг човек, уред (пистолет, нож или т.н.) за да демонстрира своето превъзходство. Какво ще направи и как точно ще го направи, зависи от това до каква степен какво и как му е повлияло. Важното в случая е идеята за по-силния и всевъзможните начини за доказването на сила пред другия. Не казвам, че това не е нещо естествено, но в случая в България това е подсилено.
Разбира се, това е може би само една от главните причини. Предпоставките за появата на насилие в българското училище обаче са до известна степен ясни. Всички неща изброени до тук оказват своето влияние към този проблем. Този сложен, комплексен проблем, чието разрешение можем да намерим само ако добре го разберем.
Написано на 20.01.2007 г. като есе на тема "насилието в училищата"
Из Блогосферата
Thumbnails by Thumbshots.com
Ако искате и вашият блог да бъде тук (да обменим връзки), единственото, което трябва да направите е да се свържете с мен. Чети до края...
Контакт
Обратната връзка е нещо изключително важно. Ето защо съм се постарал да осигуря достатъчно лесни и удобни начини за връзка с мен.
За вашите мнения, критики, препоръки и изобщо каквото ви е на душата, не се колебайте да се свържете с мен чрез:
- Електронната поща (e-mail) на блога, която е:
gansblog [at] abv (dot) bg - Skype акаунта на блога, който е: gansblog
- Директна връзка с мен през блога, цъкнете тук:
Не се колебайте да се свържете с мен по всякакви въпроси свързани с блога. Чети до края...
За реклама
За тези от вас, които искат по някаква причина да рекламират в GaN’s Blog (а причини дал Господ), предлагам следните варианти:
1) Ревю на сайт / блог / продукт;
2) Реклама – банер (графичен или текстови) в различна големина и разположение.
Относно 1): Ревюто представлява моето обективно мнение като потребител за даден сайт, блог или продукт. Това не означава задължително позитивна оценка. При наличието на групи пропуски в дадения продукт, аз няма да се поколебая да ги спомена.
На всяко ревю се поставя "етикет" (таг) - "Преднамерени статии", което указва на посетителите на блога, че аз имам определен стимул да напиша въпросната статия.
Относно 2): Рекламните банери могат да бъдат във формат: JPG, GIF, SWF и т.н. Позициите на банерите в блога са следните:
Позиция 1: банер с размер 728 x 90 пиксела точно под навигационното меню на блога. Перфектна видимост.
Позиция 2: банер с размер 728 x 60 пиксела точно под навигационното меню на блога. Перфектна видимост.
Позиция 3: банер с размер 200 x 200 пиксела (ляв и/или десен) в лявата и/или дясна част на страничното меню. Перфектна видимост.
Позиция 4: банер с размер 200 x 200 пиксела в лявата част на дясното меню на блога.
Позиция 5: банер с размери 468 x 60 пиксела, който на началната страница на блога е под всички публикации, а при отварянето на отделна статия се разполага точно в края ѝ.
За повече информация относно цени и изобщо всичко, което ви интересува относно рекламиране в GaN’s Blog – не се колебайте да се свържете с мен чрез страницата за контакт на блога.
Публикувай в блога
Ако искате да изразите вашето мнение по определен въпрос, проблем или изобщо нещо, което ви вълнува, независимо дали имате или нямате блог, сайт, форум и т.н., GaN's Blog ви предоставя тази възможност.
За целта е необходимо да изпратите материала, който искате да се публикува плюс кратка информация за вас (1-2 до 3 изречения) и снимка (по желание - не е задължително) на електронната поща на блога (която можете да намерите в страницата за контакт).
Всичко, което пратите не се цензурира по никакъв начин от мен, освен правописните грешки, разбира се.
Текстовете се публикуват в отделна статия всеки, като се поставят под "етикет" (в блога - меню "Теми") "Гости" и евентуално някакъв друг, в зависимост от тематиката на статията.
Запазвам си правото да откажа да публикувам даден текст, ако преценя, че същия цели пряка обида, пропагандира "не морални" действия или нещо от сорта.
За повече информация можете да се свържете с мен, чрез страницата за контакт на блога.
GaN's Blog може да бъде вашата "трибуна" в интернет!
За блога
GaN’s Blog е моето място в интернет пространството. Аз съм Ганчо (GaN), а блогът е един продукт, чрез който изразявам своите мисли, преживявания, вълнения или накратко – „размисли и страсти”.
Следва да кажем, че авторът (сиреч аз) учи прекрасната наука социология, но в блога му няма нищо социологическо, по смисъла, по който социологическите текстове се легитимират като такива.
Воден от твърдението, че „всеки е прав за себе си” и „няма нищо правилно или грешно на този свят”, авторът (аз де) изразява своето мнение по разнообразни въпроси, като се надява някой да го „светне” каква всъщност е истината, в коментарите. Той никога няма да каже, че е прав, а ще каже, че е сигурен в това, което говори.
Приятни минути (часове?) с GaN’s Blog и ако искате да ми кажете нещо – страницата за контакт.
Търси в блога:
GaN
Най-четено
Архив на блога
-
►
2009
(87)
-
►
Октомври
(12)
- Фейсбук Спам!
- Девиации
- Дефектите на модерността
- Жени, научете се да шофирате!
- Не пропускайте да видите
- БиТиВи и грешните асоциации
- Програмата по литература била много сложна?!
- Полицаи се гаврят с непълнолетна - хайде стига де!...
- Блог екшън дей! Климатични промени?!
- Блог игра: Да и Не
- Обстановката е изключително тежка
- Не спирай да учиш
-
►
Септември
(10)
- Технологично шесто чувство
- CO2 кърти! Или така поне твърдят петролните компан...
- Fanopic.com пусна публична бета версия
- Най-новата партия в България
- Как се промиват мозъци на потребители?
- Misha Glenny за глобалната престъпност
- Напред! Науката е слънце
- Свобода, а не страх! Включи се!
- Добра дума за Барека
- Как да забавляваме масите?
-
►
Октомври
(12)
Блога харесват:
RSS Абонамент
E-mail Абонамент
Теми
- Абсурдите в България (22)
- Гости (9)
- Здравеопазване (3)
- Кауза (1)
- Култура (9)
- Любопитно (81)
- Медии (56)
- Национална гордост (7)
- Образование (19)
- Общество (134)
- Политика (48)
- Празници (5)
- Просто ей така (72)
- Технологии (9)
Авторски права
Отворена статистика
