Бърза помощ тук – платена ?!

Както всички знаете, при нас в България, разходите по оказване на спешна медицинска помощ до хоспитализиране на пациента се поемат от държавата. Това е установена с наредба № 25/4.11.1999 Г. ЗА ОКАЗВАНЕ НА СПЕШНА МЕДИЦИНСКА ПОМОЩ, издадена от министъра на здравеопазването, обн., ДВ, бр. 98 от 12.11.1999 г., изм. и доп., бр. 69 от 7.08.2001 г. (източник).

Преди известно време ми се наложи да се обаждам тук в Брюксел на бърза помощ. Няма да ви давам подробности при какви обстоятелства и защо :)

Та, какво научих за спешната медицинска помощ тук:

Тук за да си извикаш линейка има два начина. Те ги разделят на спешни и не спешни случаи.

Вариант 1: Ако спешно ти се налага да извикаш бърза помощ, звъниш на телефон 100, или на международния номер 112. Линейката поне в моя случай дойде за по-малко от 5 минути. Парамедиците или както се казва персонала в линейката дойдоха в „пълно бойно снаряжение”. За пръв път виждам толкова неща събрани на гърба на един човек :) Това, което ми се стори странно обаче, (на фона на безплатната спешна помощ в България) бе, че след няколко дена по пощата ми пристигна една фактура за 52.55 евро. Разрових се малко и се оказа, че просто тук за спешна помощ си плащаш. Тарифите:

• От 1 до 10 км. – 52.55 евро

• След 11-тия км. – по 5.21 евро на км.

• След 21-ия км. – по 3.97 евро на км.

Вариант 2: Ако си на пример на легло и трябва да отидеш до болница за изследване – свързваш се с център за не спешна медицинска помощ и си „резервираш” за определен ден и час линейка, която да те закара.

Ако си вече в някоя болница и трябва, или ти искаш да се преместиш в някоя друга, също си плащаш съобразно горепосочените тарифи за превоз с линейка. Само при два случая не плащаш:

Случай 1: При местене от една част в друга на една и съща болница

Случай 2: При временно местене в друга болница за довършване на вече започнато лечение или при невъзможност на болницата, в която сте да ви се окаже необходимото лечение.

Източник (на холандски).

За мен поне е странно, че трябва да се плаща за линейка. Със сигурност знам, че ако си социално слаб ти се връщат 35 евро от тези 52.55 евро (защото в повечето случаи толкова се плаща – не са толкова далече болниците), но за нормално осигурен и работещ човек - или плаща половината или цялата сума. Не съм сигурен.

Изобщо, скъпо си е. Виждал съм фактури от болници за около 1 месец престой от 20 хиляди до 120 хиляди евро. Не искам да си помислям даже какво е да не си осигурен тук :)

Едно обаче ми хареса. Когато аз се обадих, операторката беше много любезна. Даде ми първоначални инструкции и т.н. Линейката дойде изключително бързо. Двамата от линейката се държаха много професионално и учтиво. Всичко си беше на ниво. Е, има си хас да не е на ниво при тези цени, нали?

А няма да забравя, когато в Студентски град ми се наложи да се обаждам на линейка. Мивката в банята падна докато се къпех и ми сряза крака. Добре, че съквартиранта ми (да си жив и здрав, Мите :) ) точно тогава се прибра и ми помогна да изляза из купчината парчета порцелан пръснати из целия под на банята. Успях с една хавлия да спра кръвта за известно време. Цялата хавлия стана в кръв, защото познайте колко чаках за линейка? 44 минути!!! 3 пъти звънях на бърза помощ докато дойдат. Добре че не беше засегнато нещо важно, че докато дойдат можеше и да стане много по-зле.

Та ето как е организирана бързата помощ тук. На мен поне не ми харесва цената на услугата, но съм доволен от качеството. Кое е по-доброто – да си плащаш или да не си плащаш? Да искаш качество или да чакаш каквото дойде? Над тези въпроси може много да се спори. Всеки си има виждане по въпроса. Дори и аз не знам дали искам в България бързата помощ да стане платена за сметка на качеството. Просто не знам. Да не говорим, че още един разход – само това ни трябва.

Както казах... дълга дискусия :)

Но поне ви показах какво видях и изпитах аз тук :)

Чети до края...

Ех, докторе...

Докато правя проучване за следващата си статия, реших да споделя личния си ипит със здравеопазването в България и тук в Белгия. Разбира се, моят личен опит е много субективен. Ето защо тази статия не е генерализираща за нивото на здравеопазване за България и Белгия, а просто моят минимален опит с двете системи.

Защо пиша тази статия? – ами защото според мен опитът ми тук е много показателен за проблемите на здравната ни система. Ето за какво иде реч...

Моите приятели сигурно добре помнят как в периода от октомври 2006г. до някъде март 2007г. аз бях всеки месец болен! Да, да всеки божи месец аз бях при личния си лекар (чието име няма да споменавам). По 2-3 седмици от месеца аз бях болен, а останалата част от месеца в средно „полуболно” състояние. Какво направи за мен личният ми лекар? Ами, всеки месец ми изписваше различен антибиотик! Всеки месец бях на различен антибиотик! Дори накрая, когато ми писна й казах: „Докторе, дай нещо хомеопатично, нещо на билкова основа. Стига с тия антибиотици”. А тя ми отговори: „Само и този да пробваме...” и пак ми изписа антибиотик. Накрая се чувствах като опитно зайче на някоя фармацефтична компания. Да не говорим, че едния антибиотик ми струваше 50 лева опаковката...

Поликлиниката в Студентски град ми стана като втори дом. Да не споменавам и факта, че всеки месец докторът ми даваше болнични, което в последствие ми изгира лош номер с предишния ми работодател. Тъпото беше, че аз имах нужда от болничен, защото наистина бях зле и не можех да си върша работата. Лошото бе, че това е всеки месец по поне 1 седмица болнични. Кой работодател ще ме търпи така?

Как се оправих ли? Ами поредния месец, в който се разболях просто не отидох на лекар. Лекувах се както аз си знам (а аз вярвайте ми съм станал вече като каталог за лекарства :)) и след няколко дена се оправих. Ако знаех по-рано, че за да съм здрав е по-добре да не ходя при личния си лекар, ехеее :) сега щях вече да имам към 1000 лева заплата :) Или поне да си бях сменил личния лекар. Но уви. Обица на ухото дето се вика.

Какво стана когато дойдох в Брюксел?

Преди месец ми се наложи да отида тук на лекар. Не бях кой знае колко болен, но не се чувствах добре. Имах някаква странна хрема предимно. Та отивам аз при един не кой знае колко известен лекар. Грък, който работи в един от „не толкова добрите квартали” тук, който говори френски, холандски и турски (заради работата си разбира се).

Кабинетът му не беше в болница. Беше в някаква сграда. Но останах доста доволен. Чакалнята беше много приятна, скоро боядисана, с разни орнаменти, удобни столчета, изобщо кеф да ти прави да чакаш.

Идва моят ред. Влизам в кабинета. Докторът ме посреща усмихнато, поканва ме да вляза. Сядаме, преводачката ми почна да обяснява какво ми е. След това седнах на някакъв много интересен стол на който ми направи стандартния преглед. След това пак седнахме до бюрото му и така...

Като цяло всичко мина в една много ведра, спокойна атмосфера. Човекът ми изписа някакво лекарство, което не мога да ви кажа антибиотик ли беше или не, но помня, че каза, че ако и след това лекарство не ми минава щял да ми изпише антибиотик.

Целият преглед продължи около 15 минути. Човекът ме виждаше за пръв път. Останах много доволен. Първоначално само от отношението и начинът му на работа, а след това и от лечението, защото аз за няколко дни се оправих.

И какво следва да си мисля аз сега? След този мой опит с двете системи? :)

Разбира се това е моят личен опит и не може да служи като пример за нищо. Но фактът си е факт. Тука ме лекуваха по-добре. Не че не мога да ви дам и доста примери как тука не е по-добре да се лукуваш, но моят досег със здравната система тук бе по-добър отколкото в България.

Когато успея да разбера повече неща за тукашната здравна система ще напиша специална статия за нея, за да можем да я сравним с българската на ниво „потребител”, а не само да си говорим общи приказки.

Ако някой е минал през нещо подобно на моето „страдание” с личния си лекар, може да го сподели тук. Аз мога да го разбера и то много добре :)

Чети до края...

Поляците са навсякъде

След като ви показах какво е положението с мюсюлманите в „центъра на европата”, идва ред на един много странен за мен феномен. Поляците...

Имам чувството, че тези хора са навсякъде. Накъдето и да се обърна все някъде ще срещна поляк или полякиня тук в Брюксел. Защо? Ами:

• Вървя си веднъж с една българка. Спира ни една жена (приятелка на въпросната българка). Говорят си там малко, видяха се. В последствие се оказа полякиня.
• Отивам да оправя компютъра на едно белгийско семейство. Те бяха наели двама души да им направят теракота в някакво помещение – познайте какви са :) – поляци.
• В училището по френски, на което ходя през седмицата половината хора от групата ми са поляци.
• В учебника ми по френски половината от упражненията ми са за поляци, една трета за турци и останалата част за други националности. Имам предвид следното. Упражнение, в което се учиш да задаваш въпрос от рода на „Ти какъв си?” винаги започва с „Ти поляк ли си?”. Така беше и в предишното ми училище по френски.
• В университета вече 3-4 поредни лекции по 3 различни предмета ми дават за примери или споменават полски учени и т.н. Интересното е, че единия предмет съм го учил в България, но там един път не ни споменаха за „велики” полски учени.

Примерите ми изобщо не са преувеличени. Предавам ви картинката едно към едно.

Това, което съм забелязал за поляците е, че те обикновени са на групички, обичат много да се веселят и не създават проблеми за разлика от мароканците и турците на пример. Общо взето е забавно с тях, ако те допуснат до „групичката си”.

Важно е също така да отбележа, че „авторитетът” им тук е добър. Жените им не са възприемани автоматично за курви и проститутки като българките на пример.

В същото време, от разбира се неофициални източници разбрах, че поляците държат трафика на цигари. Те са хората, които печелят най-много от контрабанда на цигари. Дори аз съм си купувал от тях цигари "на черно" :) А да не говорим за пиенето. Не знам доколко са замесени в контрабанда на алкохол, но със сигурност знам, че го пият в промишлени количества.

Мисля, че това е достатъчно за да добиете представа за братския полски народ тук в Брюксел. С леки уговорки мога спокойно да кажа, че поляците са един добър пример за „интеграция” в Западна Европа. Успяват да се „намърдват” в повечето социални сфери, запазват „добро име”, а мисля е много показателен и само фактът, че в учебника ми по френски половината примери са за поляци.

Останалите изводи оставям на вас...

Чети до края...

Мюсюлманите завладяват Европа! (не, не е шега)

Както многократно съм казвал, ще показвам реалността тук такава, каквато е. Е, днес дойде и момента за нещо не толкова приятно...

Белгия има много либерално законодателство. Тя е, цитирам „малка държава с отворени граници, която е посветена на идеята за свободно движение на хора, стоки и услуги”. Това от своя страна води до големи потоци от емигранти към страната. Значителният брой чужденци тук оказва своето влияние върху демографската, икономическата и културната структура на страната. По данни от 2006 година, населението на Белгия е 10 511 382 души. Броят на чужденците към същата година е 900 473 души, което по мое скромно изчисление прави около 8.6% от населението на Белгия (източник). Само да вметна, че територията на страната е 30 528 квадратни километра (за сравнение, територията на България е 110 994 квадратни километра).

До тук добре. Положението не е много розово, но е поносимо. Но ето какво следва:

• Мюсюлманството е в момента втората по разпространеност религия в страната.

• През 2006 година, името Мохамед е десетото най-често име, с което са кръщавани новородените, а през 2005, името Мохамед е било осмото най-често име, с което са кръщавани новородените деца.

Стига вече статистика. Болезнената истина е, че когато се разкарваш из Брюксел неминуемо ще срещнеш поне 1-2 забрадени жени. И то не само със забрадки, ами целите от горе до долу. Само лицето им се вижда. Айде, младите носят дънки, ама пак целите забрадени. От доста места се носи една така хубава и приятна арабска реч... изобщо идилия.

Проблемът основно е, че като дойдат тук хора от различни страни, повечето от тях не възприемат културата на Белгия. Те ревниво си пазят религията и обичаите, а мисля спор няма, че мюсюлманите са най-ревностните защитници на религията си.

Друга интересна зависимост: Точно обратно на това, което очаквах, тук в Брюксел, столицата на Европа идва „изметта” на другите държави. Не идват най-образованите и т.н., ами точно обратното. Не ви се вярва? Ами спомнете си, че повечето европейци ни мислят за черни и цигани :) – защо? Защото основно циганите и проститутките от България кръстосват Европа. Та оказа се, че това не е валидно само за България. Странно, но факт!

На всичкото отгоре, като дойдат тук, тези „мизерници” лягат на гърба на социалната система на Белгия, което води до огромни данъци за работещите тук. Начините за това са много: женят се за белгийски гражданин за пари, правят някоя „фирма” с други от „техните”, които вече са тук и т.н. и така придобиват право легално да пребивават тук и да ползват социалните привилегии, които предлага държавата.

За Бога, та вече има поговорка тук: „Пушиш като турчин, викаш като мароканец и пиеш като поляк”. Мисля, че поговорката говори сама за себе си и за социалната реалност, която отразява.

От къде обаче тръгва всичко?

Всичко тръгва от това, че преди години Белгия „отправя апел” към някои държави за „черноработници” в мините за въглища в страната. По-късно и за някои други отрасли от индустрията си. Да, обаче през 90-те години на миналия век мините за въглища са изчерпани и икономиката на страната се пренасочва към съвсем други видове производство. Какво става с тези черноработници основно от Турция, Мароко и Италия? Ами... остават :) и викат своята рода, познати и т.н.

Понеже следя тукашния печат, преди около месец имаше един голям случай. Забраниха на момичета със забрадки да влизат забрадени в обществени сгради. В Антверпен мисля беше този случай. Ама „гадинките” не се отказват – сега се мъчат да строят религиозно (мюсюлманско) училище в Брюксел.

В тази връзка се сещам, че преди 1 или 2 години в България имаше един такъв случай. За две момичета, които отказваха да си свалят забрадките в училище. И какво стана у нас? Много шум и накрая едно голямо нищо. Тук ги порязаха веднага при аналогичен случай. Но въпреки това проблемът си е голям.

Не ме разбирайте погрешно. Не съм расист. Толерантен съм към другите религии. Но трябва да дойдете тук за да ме разберете. Не, че няма и свестни хора между тях, но аз лично трудно приемам, че в Брюксел живеят турци и мароканци, които са с разбирания от преди 2 века и са да не казвам почти фанатично религиозни.

Поляците пък са друга тема. Те са просто навсякъде. Ама те поне не са страшни.

Чувам, че управляващите тук се канят да затягат малко „положението”, но да видим.

Според мен поне, положението хич, ама хич не е розово!

Спешна корекция: (23.10.2007)

Благодаря първо на един мой приятел, който ми удари една солидна и градивна критика към тази статия...

Аз нямам нищо против братските марокански, турски, полски и пр. народи. Далеч съм от мисълта, че хората, които виждам тук и за които така разпалено пиша са представителни за своите нации. Просто тези, които виждам тук правят това, което съм описал.

Колкото до въпроса с генерализиращото ми обобщение относно религията, мисля, че това е звеното, което ги обединява. Монолитността на мюсюлманството като религия проличава в културата на всички мюсюлмански народи по един или друг начин. Няма да споменавам какво е мнението/отношението на един „селянин” мюсюлманин (защото повечето тук са точно такива) относно „неверниците”. Може и сами да се сетите, но това е цяла друга тема.

Както и да е. Важното е да отбележа, че пиша за това, което виждам. Сигурно ако отида в Германия картинката ще е по-различна.

Темата не случайно е отворена, защото не мисля точно аз да давам съвети за разрешаването на подобни „неща”.

Край.

Чети до края...

Нова визия, нова цел, промяна...

Здравейте! Тъй като аз се занимавам с „блогване” сравнително от скоро (има няма 2 месеца), днес реших да направя малко промени и да си задам някои насоки.

Имайки предвид съветите на много блогъри, дизайнери и изобщо хора, които са „навътре в материята”, след изчитането на много материали по темата и след безразборното ми на пръв поглед писане на всякакви теми, днес реших да променя коренно дизайна на блога си (както сами вече виждате) и да си поставя основните насоки, в които искам и ще пиша занапред. А ето ги и тях:

• Ще сравнявам България и ЕС чрез нейния „представител” в случая – Белгия, поне докато съм още тук в Брюксел (още 9 месеца). Целта ми е да покажа нагледно какво е състоянието тук в различните социални сфери, като лично сам отивам и виждам „за какво иде реч”, а не говоря празни приказки, за това „какво е по принцип”. Правя това за да разбуля различните грешни схващания и стереотипи, които съществуват в нашето общество относно Западната култура. Публикации на тази тематика написани до сега, може да видите тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук и тук.
• Мои изследвания върху българското общество. Все пак уча социология и понеже съм крайно любопитен, искам да изследвам нашето общество. По-конкретно се интересувам от темите табу за българина или феномени в нашата реалност, които до сега не са „разнищвани”. Статии в тази насока до сега, може да видите тук и тук.
• Моето мнение (или анализ) върху проблемите на нашето общество – основно социални и политически. Публикации написани до сега в тази насока, може да видите тук, тук, тук, тук и тук.

Разбира се, когато „изперквам” от време на време, може да се случи да напиша нещо за това колко е гаден/хубав живота (виж тук, тук и тук), но това ще се случва изключително рядко.

Та мисля, че си зададох някакъв ориентир и вече знаете какво да очаквате от мен. Надявам се блогът ми да е полезен по някакъв начин на някой. Ако не – здраве да е :)
...

Чети до края...

Безумните ни медии!

Аз по принцип съм човек, който гледа редовно „новините”. И то когато мога гледам и „По света и у нас”, и „Би Ти Ви Новините”, и „Календар”. Тази вечер обаче (18.10.2007) ми кипна от простотиите и реших да ги „пооплюя”.

За какво иде реч?

Ами тази вечер гледах „Би Ти Ви Новините” и „По света и у нас”. По Би Ти Ви казаха, че въпреки проблемите, които създават учителите в столицата, все пак хората ги подкрепят. Телевизията малко сдържано даде превес на учителите. Аз лично се радвам на това, защото в началото доста манипулираше числата и мненията, но от „клипчето” за „седянката” насам, нещата изглеждат като че ли горе-долу нормални.

Та пускам аз след това и Канал 1 да гледам „По света и у нас”. Останах доста учуден, когато водещите казаха, че „правителството е втвърдило позицията” и че повечето хора вече не одобрявали стачката. След обобщението, че „обществената подкрепа към учителите се пропукала”, те показаха кратки интервюта с някои поне на вид „съмнителни” граждани на София и как те „плюят” учителите и стачката. Просто се чудя как от няколко интервюта в София стигнаха до това тяхно „генерално” заключение.

Не съм „фен” нито на Би Ти Ви, нито на Канал 1. Не правя реклама на никоя от двете телевизии. Но питах се, аз, след като изгледах двете емисии: на кого да вярвам? Извинявам се много, но новините по Канал 1 за мен си бяха чисто тенденциозни и „нагласени”. Би Ти Ви, не че са по-добри от тях, но просто бяха по-сдържани.

Изобщо можем ли да вярваме на някоя от националните си медии? Можем ли да очакваме от тях обективно да отразяват действителността и да играят необходимата за обществото ни коригираща и „прозрачна” функция. Моят личен отговор е НЕ!

За никой не е тайна, че медиите са мощен инструмент за манипулация. Явно някой, или някои хора в България искат да се възползват от това. Кой/кои са обаче може ли някой да каже? Защо го прави/правят е ясно.

Ами то ако и медиите ни станат „хептен” подкупни, на къде отиваме изобщо? Най-вероятно „отиваме на кино”. Какъв ли обаче ще е филмът? :)

Чети до края...

За дребните неща в живота...

Днес се замислих що за хора сме ние? Как живеем и защо? Все въпроси без отговор. Но все пак за едно нещо съм сигурен.

В забързаното ни ежедневие, сивотата на деня, рутинните действия, които извършваме постоянно, някак си все по-малко място намират дребните неща от живота, които ни правят по-добри, по-човечени и по-весели.

Дребни неща като: да станеш от мястото си за да седне стар човек; да кажеш „Мерси” или „Благодаря”; да поздравиш хората с усмивка; да подариш цвете на любим човек (защо не и майка) без причина; да кажеш една мила дума на някой, за когото ти пука и т.н. Все неща, които не изискват усилие, а в същото време понякога ни е толкова трудно да направим. Защо?

От личен опит мога да ви кажа, че когато се обърнеш към някого (било то в магазина, на училище, в университета, някоя администрация, представител на фирма, към познат и т.н.) с усмивка и любезно, то в над 90% от случаите ти се отговаря по същия начин. Разбира се обратното също е вярно.

Аз поне не обичам хора, които гледат лошо, правят се на „някакви” и пр. Не бихте ли се почувствали добре на пример, ако вървейки по улиците някой напълно непознат ви каже с усмивка „Добър ден!”? Аз лично бих се зарадвал.

Верно, ще кажете – „Много проблеми”. Всеки си има проблеми. Аз май не познавам човек, който да няма проблеми. Но пък от друга страна ако само мислим за проблемите си, значи да живеем цял живот посърнали.

Та днес за това си мисля. Колко по-весело и леко можем да живеем и то почти без никакви усилия. Всичко си зависи от нас. Защо да не направим ежедневието си малко по-добро, на пук на всичките ни неприятности...

Чети до края...

Личим си от километри

Скоро ми се наложи до отида до летището на Брюксел за да посрещна една моя позната от България. Всичко мина нормално, но не мога да не споделя какво видях в чакалнята или както там се нарича.

Простете за по-долното описание, но не съм моден експерт и не разбирам много от дрехи. Та на въпроса.

Влизам аз в чакалнята или както се нарича мястото на летището, където посрещачите чакат пътниците. Вървя си спокойно, гледам информационните табла и убивам времето. Внезапно обаче, една млада девойка ми прикова вниманието. Не че нямаше и други хубави девойки наоколо, но тази специално силно ми напомни на нашите си български момичета. По какво ми напомни ли? Ами по дългите ботуши, впитите дънки, блузката и от тези пухени якенца без ръкави. Не знам защо, но точно тя ми напомни за „клонингите”, които виждам по принцип в България по улиците. И си викам: „Бе то явно модата навсякъде е такава”, но не :)

След известно скитане из чакалнята, пак ненадейно попаднах на това момиче. Този път то говореше по телефона си и ШАХ! Тя говореше на български. Оказа се, че момичето е българка, която също чака полета на България Еър :)

Просто се почувствах странно как преди да разбера, че тя е българка успях да го усетя. И съответно „великият” ми извод: „Личим си отдалече”.

Няма смисъл според мен да правя анализи и да си казвам мнението. Може би не е кой знае какво, но на мен ми направи впечатление. Оставям всеки сам да си направи изводите. Разбира се, ако искате винаги може да ги споделите с мен в коментарите...

Чети до края...

Европейците не са това, за което ги мислим!

Или може би е по-добре да кажа, че европейците не са това, за което ги мислех аз!
Какво имам предвид?

Не знам за вас, но аз от малък все си мислех, че хората, които живеят в западна европа обикновено са хора, които си имат къща с градинка от рай грас, басейн и т.н. Мислех си, че тези хора не правят като нас – като им се развали нещо да си го оправят сами, а се обаждат на специалисти или на фирми дори и за един контакт да им се поправи.

Е, добре че дойдох та да видя...

Оказа се, че поне белгийците са си най-обикновени хора като нас. Не говоря за младите. Те както и младите по целия свят са отделен случай :)

След разговори с много белгийци, реших да ви дам пример за един, който за мен е показателен. Разбира се няма да му покажа снимката :) ще запазя човека в анонимност.

Та този човечец има една къща близо до Брюксел. На пръв поглед всичко беше както си мислех аз – голяма къща, голям двор с подкосена трева, голям басейн и т.н. Но този човечец има един голям гараж, в който има абсолютно всякакви инструменти. От циркуляр за рязане на дърва, през компресор, бормашина и чак до машина за косене на трева. Човекът има нужните инструменти и машини, за всяко почти възможно нещо, което може да се появи като проблем. Ще ми отнеме доста страници, ако ви направя списък.

Та същият този човек ремонтира каквото може по къщата си сам. Разбира се, когато не може да направи нещо вика специалисти. Но той, другите хора, с които говорех и това, което виждах ми разбиха торално грешната представа за „европейците”.

Накратко – те са хора като нас. Разликите между обществата са малки, специфични и чисто културни. За мен това беше важно откритие!

Също така няма да забравя като бях на гости на други белгийци, съседите на които имаха ферма. Гледаха хората около 20-30 крави. Всички от семейството се включваха в работата. Дори и най-малкият, който беше сигурно под метър, но смело крачеше между кравите и носеше сено. Видът на фермата по нищо не се различава от нашите.

Давам ви тези тъпи примери, за да се опитам да ви покажа какво имам предвид. Просто всичко си е същото. Ние сме еднакви хора. С уговорката разбира се за културните различия, но те са наистина дребни.

Аз лично се изненадах много от своето откритие, защото повдигна в мен много въпроси. Но важен е изводът – те са като нас и ние сме като тях!

Надявам се това мое „откритие” да ви е било поне малко полезно. Пак казвам, че аз просто искам да показвам нещата в „европата” такива, каквито са и да видим какво всъщност е това животно „европата” чрез нейния представител в случая – Белгия.

Чети до края...

Съвременната европейска майка

Чакам си аз на една спирка автобуса. Стоя, гледам колите наоколо, наслаждавам се на паркчето близо до мен и някак си погледът ми се спря на кола паркирана до спирката, в която стоеше една доста привлекателна дама.

Въпреки че си личеше, че е „поддържана” дама видът й подсказваше поне 40 и нагоре години. Та стои си тя в колата (малък, градски автомобил, не много нов модел) и говори по GSM си. По едно време бръкна някъде и извади една букса кока-кола. Продължи да си говори по телефона, пиеше си количката, а аз едва тогава успях да забележа многото златни пръстени и гривната по ръката й. За да е пълно описанието: руса, дълга коса; черна, впита по тялото й блуза; готини дънки; колие на врата (златно) и т.н. Слабичка, готина, с хубав бюст, изобщо повечето мъже биха се загледали по нея.

До тук всичко е добре, но след около 10 минути от някъде се появи едно малко момченце. Не е нужно да си детектив, за да разпознаеш, че това беше синът й.

Та влиза детето в колата в очевидно не много добро настроение. „Готината” му майка дори не обърна внимание когато детето влезе, седна и си закопча колана. Че дори и след това. Тя си говореше по телефона още към 10-15 минути без дори да погледне към сина си. След това, оше говорейки, запали колата и тръгна. Детето мрачно гледаше през прозореца.

Не знам защо това ми направи толкова голямо впечатление. Може би не е нещо кой знае какво, но реших да го споделя. Вие какво мислите?

Чети до края...

Една европейска лудница...?

Потресен от филма на BBC (повече за него тук) и след като ви показах какво представлява един дом за проблемни деца в Брюксел (повече за него тук) реших да видя какво представлява една европейска лудница.

В Брюксел има няколко, затова си избрах една „на посоки” и се запътих смело към нея. След малко проблеми в градския транспорт, най-накрая към над вечер пристигнах в тази лудница. Простете, но забравих името.

Та, след доста обяснения с персонала и аз не знам как ме пуснаха вътре. Разбира се наредиха на един човек от персонала да върви с мен и той ме разкарваше напред-назад в отделените ми 30 минути.

Бях просто потресен. Тази лудница спокойно може да съперничи на някой наш 2 или 3 звезден хотел. Стаите бяха с по 2, 3 или 4 легла. Всичко в стаите беше ново. Леглата, гардеробите, нощните шкафчета, огледалата в баните... всичко. Имат специално помещение за пушене, няколко зали за игра и гледане на телевизия, кафе към отделението, джаги, маси за тенис на маса и т.н. Дори ми казаха, че тази вечер ще им пускат филм на DVD по техен избор от актуалните филми в момента.

Храната е каквото ние ядем вкъщи. Менюто за седмицата, което беше изложено в едната зала включваше пържоли, пържени картофи, плодове, зеленчуци, разни манджи, риба, абе всичко. Дори като говорих е едно момче от „болните”, то ми каза, че им се дава допълнително ако поискат. А иначе, ако някой от „болните” реши, че иска да е на диета на пример, за него се приготвя отделно меню, което е съобразено с неговите/нейните желания.

Баните и тоалетните са идеално чисти, нови и здрави.

На хората в заведението се предлагат различни видове спорт или занимания. Стига да пожелаят, целият им ден може да бъде запълнен с разни дейности. А самата болница се намира в един голям парк. Чист въздух, природа, спокоен квартал... идилия.

Излязох и навън в градината. Там имаше маси със столчета, но беше адски красиво. Малки дравчета, покосена зелена трева, цветя. Наистина много красиво, подредено и чисто.

Честно да ви кажа и на мен ми се прииска да съм там. Ама да чукам на дърво да не ми се налага :)

Доколкото разбрах, това не е една от най-добрите лудници в Брюксел. Имам предвид като условия. Просто ме е страх да си представя какво представляват по-хубавите от тази.

Не ми дадоха да снимам, ама може ли да ме спрат. Направих малко снимки докато не ме виждаше никой. Яд ме е, че не можах да направя на всички места, защото си заслужава да се види.

Сега сравнете тази лудница с българските...

Чети до края...

Днес, стачка! Подкрепете учителите!

Ето официалната информация от нетинфо. Цитирам:

"Днес, в 14-ия ден на стачката, синдикатите в образованието организират национален протестен митинг-шествие на българските учители.

В 10,30 ч. три лъча ще тръгнат към Министерския съвет, където за 11 ч. е планирано да започне митингът.
От 12.50 до 13.30 ч. участниците в националния митинг ще организират шествие до Народното събрание. От името на протестиращите в Министерския съвет и в Народното събрание ще бъде внесена протестна декларация.
От 16.00 ч. участниците ще се върнат с шествие на площад "Независимост" пред Министерския съвет, където от 16.30 часа ще се проведе мълчалив митинг-бдение."

Аз, като гражданин на Република България приканвам всички съпричастни с българските учители да отидем и да ги подкрепим! Да бъдем рамо до рамо с тях днес!


Днес са те. Утре можем да бъдем ние! Нека се обединим!

Чети до края...

Изоставените деца на България...

Понякога си мисля колко зле съм аз. Сигурно и вие понякога си мислите, че имате много проблеми и че другите са по-добре. Но явно въпросът е спрямо какво сравняваме.

Може би всички знаете за филма на BBC - "Bulgaria's Abandoned Children". За този филм е трудно да се пише или говори. Просто трябва да се гледа. Аз самият се разплаках докато го гледах, а повярвайте ми, аз съм човек, който умее да си сдържа емоциите.

Моят съвет е просто да го гледате! Това е реалността, в която живеем. След като го изгледате може да видите на какви светлинни години сме от "европата" и техните домове за проблемни деца.

Филмът можете да изтеглите от тук. Или ако искате да го гледате качен в интернет тук.

Един час и 28 минути страдание...

Ето и една интересна статия по въпроса: тук.

Чувствайте се свободни да изразите каквото мислите и чувствате по въпроса в коментарите! Аз нямам думи.

Чети до края...

Абе, дайте да ги размотаем... (или малко повече за истинското лице на властта в България)

Думи нямам просто. Искам да се извиня предварително, за начина, по който може да напиша тази статия, но я пиша под силна емоционална възбуда (най-грубо казано).

Тази вечер (07.10.2007г.) БиТиВи излъчи репортаж относно преговорите между стачкуващите учители и министрите на финансите и образованието Пламен Орешарски и Даниел Вълчев. Прилагам репортажа за да може да видите за какво иде реч.

Не знам за вас, но аз лично останах потресен от „скрития” разговор между двамата министри. Можем само да гадаем къде ще ходи министър Орешарски следващите 2-3 дни, че да не може да преговаря със стачкуващите. Явно обаче, на него много много не му пука. Пичът си има нареждания от „централата” какво да прави и изобщо не му дреме, че средното образование в България е парализирано. Защо пък да не размотае няколко дена учителите. Нали си живее с убеждението, че накрая ще стане каквото иска той (или може би по-точно - партията). Услужливият колега от другата партия (Вълчев) не може и не иска да му каже нищо. Нали са и двамата в кюпа, какво пък да му каже.

Да обаче на мен ми писна. Писна от тия гаври с нас. Писна ми да гледам мазните им физионимии „по телевизора” и всеки път да осъзнавам вътрешно, че слушам поредните лъжи, на които трябва някак си да повярвам за да мога спокойно да заспа. Писна ми да сме толкова търпеливи и да не правим нищо, въпреки че политиците ни вече дори и не се притесняват да си покажат истинското лице. То не бяха обръчи от фирми, то не бяха яхти, хотели по черноморието, държавни коли и бензин и т.н. и т.н. Ако тръгнем да правим списък с всичките им прегрешения спрямо НАС сигурно ще можем с листа да обиколим България по всички граници.

Няма да се впускам в подробни анализи, защото има хора, които ще ги направят много по-добре от мен и аз ги приканвам да го направят! Ето тези неща не бива да остават без внимание. Не бива да не обръщаме внимание на наглостта и цинизма на управляващите ни.

Радвам се поне, че БиТиВи не „покри” този репортаж. Явно поради критиките, които почна да отнася телевизията за манипулация на общественото мнение чрез дезинформация относно стачката са дали резултат.

Както и да е. За мен важното е да не оставяме грешките, наглостта и простотията на управляващите а и на политиците като цяло, ненаказани!

Ние не сме стадо добитъци, с което те могат да правят каквото си искат нали???

Чети до края...

Никой през първата врата ?!

Вчера пътувам си аз с един автобус из Брюксел. Трябваше да сляза на последната спирка на този автобус за да си хвана метрото за университета. Разбира се, до последната спирка автобуса се напълни (повече за атмосферата можете да видите тук). Бяхме се „гушнали” всички дружно като моите добри времена в 280 :)

Та стига автобуса до последната си спирка. Спира. Вратите се отварят. Не беше голям, за това вратите бяха само две. Една до шофьора и една по средата. На спирката отвън чакаха също доволно количество нови пътници за обратната посока. И тук изненада.

Всички пътници, които бяха в автобуса започнаха да излизат само през втората врата (тази, която е по средата на автобуса), а пътниците отвън стояха скупчени до първата и ни чакаха да излезем. За мен това си бе доста странно, при положение, че това все пак е последна за нас спирка, а всички си излизаха само през средната врата.

Само да обясня по принцип какъв е реда тук:

Когато си на спирка и чакаш автобус и когато той дойде, ти трябва задължително да се качиш през първата врата. Там пред шофьора си перфорираш билета (всъщност е магнитна карта, но няма значение) или му показваш ако имаш карта за градски транспорт, а ако нямаш билет си купуваш от шофьора. А когато искаш да слезеш на някоя спирка, отиваш до някоя от задните врати на автобуса, натискаш някой от бутоните около вратата и шофьора вече знае, че на следващата спирка задължително трябва да отвори еди коя си врата.

Въпреки това, на мене си ми бе странно как дори и на последната спирка всички си спазваха правилата и търпеливо чакаха да излязат през всяко друго място, но не и първата врата.

Оставям на вас да си направите изводите :)

Чети до края...

Петиция в подкрепа на учителите !!!

Моята класна от средното училище ми прати тази петиция, която върви из мрежата. Аз изцяло подрепям идеята и затова помествам връзка към петицията в блога си. Ще копирам основния текст за да видите за какво става въпрос и ако желаете - подпишете се и Вие! Аз вече се подписах!

Връзка към петицията: С тази подписка, ние, гражданите на Република България, искаме да подкрепим исканията на учителите, работещи в Република България, за поне сто процентово увеличение на работните им заплати.

"Просветата не е състояние, което може да бъде постигнато веднъж завинаги. То е кауза, която трябва постоянно да бъде отстоявана. Без образование обществото е обречено да затъне в мрак и безпросветност. Затова професията на учителя е една от най-важните за всяко общество. Тя не се изчерпва само до предаването на знания, но и до изграждането у подрастващите на стабилна ценностна система, която да им служи през целия съзнателен живот, а чрез тях - и на обществото.

Учителят е възпитател и приятел, и съветник на децата ни, на децата на нашите приятели и познати. Имайки предвид тежката социално-икономическа обстановка в страната, родителите са все по-заети с осигуряването на относително нормален живот на семействата си. С това се засилва и важността на учителската роля във възпитанието на младото поколение. За съжаление обаче, учителите биват унижени със заплащане, което не би могло да покрие дори елементарните им битови нужди. Това неминуемо води до намалено качество на нашето образование.

Учителската професия е изпълнена с непрестанен стрес, който няма нужда да бъде допълван и от кошмара на борбата за физическо оцеляване. Осигуряването на нормално съществуване и възможности за развитие на учителите са необходими условия за качественото образование на нашите деца. Защото в голяма степен дължим това, което сме, на нашите учители. Време е да им върнем дължимото като покажем съпричастността си към каузата, която отстояват. Тя е и наша кауза. Нека се знае, че доброто заплащане и престиж на българските учители не е само в интерес на самите учители. То е в интерес на учениците, на родителите им, на работодателите и в крайна сметка на всички български граждани. Това е обществен интерес от първостепенна важност.

Драги учители, силно се надяваме, че Вашите искания ще бъдат удовлетворени, без да се налага да напускате работните си места. Но ако това не се случи – напълно подкрепяме тези Ваши действия и сме готови да излезем с Вас на протест, защото каузата Ви е ценна за всички нас! Нека я отстояваме заедно!

Уважаеми министри, едва ли щяхте да заемате тези отговорни постове, ако учителите Ви преди години не се бяха постарали да Ви заредят с любов към знанието. Изказванията Ви в различни медии по повод исканията на учителите за нормално съществуване, са крайно унизителни не само за тях, но и за всички граждани на Република България. Надяваме се, че ще си спомните откъде сте започнали и ще отдадете дължимото на тези ценни за България хора! Учителите ни дадоха шанс, време е и ние да дадем шанс на учителите!

PS: Молим всички, които подкрепят подписката, да въведат в полето за коментар своята професия или занятие."

Чети до края...

Продавачката на кафе

Продължавам с леките теми в началото на този месец, за да съберем сили за проблемите, които предстоят да видим при сравняването на останалите сфери на живот в България и Белгия като представител на "европата".

Преди около час си купих кафе :) и то какво кафе само... Двойно, с мляко, две бучки кафява захар, шоколад на прах и щипка канела. Знам как ви звучи, но всъщност е много готино нещо :)

Но мен ме впечатли продавачката на лафката. Тази лафка само да уточня се намира в една от сградите на университета. В момента чакам да ми започнат следващите лекции и викам защо пък да не ви разкажа за това момиче.

Не че нещо особено: ниска, слабичка, с рижава коса, очила, дънки, блуза и работна престилка. Но преди мен имаше един италианец, един фламандец, няколко белгийки, испанка и аз, който говори с хората тук все още на английски. Та наблюдавам аз и много се впечатлих как на всеки тя казваше добър ден, с една такава много искрена и миловидна усмивка. Само като я видиш и ти става леко на душата. И на всичкото отгоре това момиче с италианеца си говореше на италиански, с фламандеца на холандски, с испанката на испански, с другите белгийци на френски и с мен на английски. Дори и акцента докарваше.

Просто с кеф и дадох 1.60 евро за двойното ми кафе (добре че останалите работи са без пари, че иначе мога ли да дам 5 евро за кафе :)) и си отидох заразен от нейната усмивка и добро настроение.

Според мен на това му се вика да обръщаш внимание на дребните неща в живота и да им се радваш.

...

Чети до края...

Моят добитък...

Вдъхновен от статията на Longanlon – „Сиамска котка”, реших и аз да ви запозная с обитателката на моят дом или както аз й викам на галено – добитъка :)


Това сладко, малко, 4-5 месечно животинче влезе в моя живот с гръм и трясък преди около месец и половина. Подариха ни я едно семейство, което се чудеше вече какво да прави с всичките си животинки (2 кучета и 1 котка) и сериозно мислеха да си я запазят, но на мен толкова ми хареса котенцето, че не можеше да не си го прибера вкъщи.

Вече почти два месеца живеем ние двамата с нея. Казва се Жули (ударението е на втората сричка), нали е белгийка, трябваше да е по-така името. Спим заедно, храним се заедно, играем си заедно :) изобщо пълна идилия бих казал. Много обича да се гушка и по неизвестни за мен причини, всяка вечер преди да заспи, тя се чувства длъжна да ми гони краката, да ги нахапе и като се убеди, че нищо друго в стаята не мърда – заспива.


Най-интересното е, че успях някак си да я дресирам. И аз не знам как стана, но вече като й кажа „Ела тук” и тя идва. Разбира се уча моят добитък да разбира френски, холандски и български най-вече. И на трите езика като й кажа да дойде и тя идва. Много съм горд с нея. Има си вече и „тайна команда” за храна, когато стане време за ядене и т.н.

Много е щура, сладураната и едва успях да я снимам. Но като горд собственик не можах да не ви я покажа :)

Чети до края...

Европейските домашни любимци – полиглоти ?!?!?!

Днес, мисля да го дам по-леко и да говорим за домашните любимци. Чудите се какво пък може да им сравняваме на тях ли? Ами оказа се, че има какво :)

Отново няма да обяснявам как се отглеждат домашни любимци в България, защото всеки от вас знае. Сега погледнете тези двама сладури:


Те се казват Дала и Стич. Живеят си спокойно и кротко с едно семейство на 30 км от Брюксел, сред природата. Това, което ме впечатли при тях бе, че тези две кучета разбират 2 езика – френски и холандски. За мен, един такъв факт е много странен и веднага проверих. Е, оказа се, че наистина, животинките разбират като им се говори и на двата езика. Никаква разлика. Не знам как стопаните им са ги научили, но наистина е много впечатляващо.

А иначе, не мога да не ви спомена, че тук домашните любимци се радват на голяма почит. Кучетата и котките се пускат навсякъде из къщите, няма никакви ограничения, купуват им се всякакви храни, играчки и каквото още се сетите. Възприемат се наистина като част от семейството. Каквото е за хората – такова и за тях. Аз лично се впечатлих доста.

Колкото и да се мъчих да открия бездомно куче или коте – не можах да открия !!! Представяте ли си? Не мога да намеря едно единствено поне бездомно животно. И разбира се конспиративният ми мозък веднага направи връзката и ето какво измислих: Значи може би това е начина да се справим с този проблем в България. Любов! Да обичаме животинките и когато намерим някое – да си го прибираме и т.н. Колко лесно звучи нали?

Разбира се реалностите са малко по-различни, но човек винаги може да мечтае нали?

А сега отивам да уча и моята котка (за която скоро ще разберете повече) да говори поне български...

Чети до края...