Свалка в трамвай

Явно съм отвикнал от действителността и особено от нравите на балканския и по-специално българския мачо. Тактичността, усетът и подхода му са просто баснословни. Та, на въпроса.

Возя си се аз в трамвая след работа. Пълно е с хора, но не е чак толкова претъпкано. Влизам, заставам и какво да правя... Наблюдавам. Чак на себе си се чудя, колко ми е интересно да наблюдавам хората.

Сега си представете единична седалка. На тази седалка стои едно бабе, а точно до нея, права и хваната за “горната тръба” в трамвая стои младо момиче. Аз съм на 30 сантиметра (ама с метър съм ги мерил ;) ) в ляво на това момиче, а въпросното момиче – нищо особено: дънки, блузка, късо якенце, прибрана черна коса, без грим, но симпатяга.

Возим си се ние и на едната спирка се качва Той. Черен панталон, нещо средно между обувки и маратонки, бяла блуза на сини райета (естествено, опъната по завидно набъбналия отдолу корем), кожено, светло до оранжево кафяво яке, златната гривна, златен пръстен... Идилия. Та, качва се този интересен субект и следващият път, когато го мярнах, той беше залепен плътно у момичето до мен. Ама така ви казвам, хубаво прилепнал с лицевата част на тазобедрената кост. И видимо “натиска”.

Викам си: “Абе, аз ли изпуснах нещо, тоз кога се качи пък явно се познават с момичето. Толкоз ли съм станал вече сляп.” но си стоя и кротко си наблюдавам. Онзи натиска напред, та чак аз се притесних.

Гледам, момичето почна да пуфти, да прави физиономии. “Аха...”, викам си, “Май не ѝ харесва”. Дръпвам се леко аз настрани, та момичето да може да му избяга. Мръдна се тя, оня пак напира. Ама така, мълчи си, мощно натиска и гледа премрежено. Викам си – “Абе може всъщност и да се познават, знае ли човек.”.

Стана бабката (нали помните бабето от началото), момичето седна на седалката. Аз си гледах нещо през прозореца и после като се обърнах пак да видя, нашият мъжкар току да не се качи връз седалката от натискане. Място около него има, не е като да няма, а той горкия се натиска сякаш стадо слонове го бутат отзад.

Брей, любов...

На момичето явно ѝ писна и по едно време реши да стане от седалката. Ама то едно ставане беше. Оня седи, не мърда. Момичето се бута, изхлузва, промушва, ей голям зор видя дорде се измъкне изпод вещата предница на коцкара. И то всичко щеше да е добре, ако имаше маса народ, а то около тях празно. Да се чуди човек: да се смее ли, да плаче ли.

Успя момата да се измъкне и бегом към другия край на трамвая. Героят ни от мъжки пол се поогледа. Проследи я с поглед. Озърта се веднъж дваж и явно реши, че няма да му стане работата (каквото и да си е мислил). Фиксира една "натокана" мадама на около метър и кусур от него и хоп при нея.

Тук вече не се сдържах. Обърнах се на другата страна и се “позасмях”. Обръщам се да го видя пак какво прави тоя шемет. Пак натиска. “Брей”, си викам, “упорит човек”. Натоконата мадама обаче си беше на място. Изгледа го на кръв два – три пъти, мръдна се ловко и нашият мачо бързо остана с пръст в уста. Направо жал ми стана, че дори не се “търна” този път.

Пак се поогледа нашия, завъртя се един – два пъти и слезе на следващата спирка. С “гъзарска” походка и гордо вирната глава тръгна на някъде.

А аз останах да се чудя (чувал съм подобни истории, ама на живо да го видиш си е друго). Чудех се: “Какво всъщност искаше този човек?”